Хенинг Манкел - Петата жена

Остави мислите си да блуждаят. Дали не му се е случило нещо по пътя за Копенхаген? Възможно ли е да е паднал във водата от някой ферибот? В такъв случай куфарът би останал. Извади една от картичките за цветя, които бяха в джоба му. На една от тях беше записал телефонния номер в цветарницата. Отиде в кухнята и се обади. През прозореца виждаше високата силажна сграда в пристанището на Юстад. В далечината един от фериботите, които пътуваха до Полша, напускаше пристанището покрай каменния вълнолом. Ваня Андершон вдигна отсреща.

— Още съм в апартамента — рече той. — Имам два въпроса. Той спомена ли как ще пътува до Копенхаген?

Тя отговори бързо и уверено.

— Той винаги пътуваше през Лимхамн и Драгьор.

Е, поне това се знае.

— Имам още един въпрос — продължи. — Знаете ли колко куфара е имал?

— Не — отговори тя. — Как бих могла да знам?

Валандер разбра, че трябва да зададе въпроса по друг начин.

— Как изглеждаше куфарът му? — почуди се той. — Може би все някога сте го виждали?

— Рядко носеше много багаж — отвърна тя. — Владееше изкуството да пътува. Имаше чанта с дръжка за през рамото и по-голям куфар с колелца.

— Какъв беше на цвят? — попита Валандер.

— Черен.

— Сигурна ли сте?

— Да — потвърди тя, — сигурна съм. — Няколко пъти съм го посрещала от пътуванията му. На железопътната гара или на „Стуруп“. Йоста не изхвърляше нищо нахалост. Ако му се е наложило да си купи нов куфар, щях да знам. Със сигурност щеше да се оплаче колко е скъп. Понякога може да е много стиснат.

Но екскурзията до Найроби е струвала трийсет хиляди крони , помисли си Валандер. И тези пари са били хвърлени на вятъра. Което едва ли е станало доброволно.

Усети как неохотата му нараства. Приключи разговора и каза, че ще върне ключовете в магазина до половин час.

Едва когато остави слушалката, осъзна, че тя вероятно затваря цветарницата по обед. Премисли казаното от нея. Черен куфар. Двата, които намери в гардероба на спалнята, бяха сиви. Не видя и чанта с дръжка за носене през рамо. Освен това вече му беше известно, че пътешествията на Йоста Рюнфелд са започвали през Лимхамн. Застана до прозореца и се загледа над покривите на къщите, фериботът за Полша вече не се виждаше.

Нещо не е наред , помисли си. Йоста Рюнфелд не е изчезнал по своя воля. Може да е станала злополука. Но и това не е сигурно.

Веднага можеше да получи отговор на един от най-важните въпроси, затова позвъни на служба „Справки“ и взе номера на фериботната компания, която обслужва линията между Лимхамн и Драгьор. Късметът му проработи, веднага успя да открие служителя, който отговаряше за забравените вещи, събирани от фериботите. Мъжът говореше датски. Валандер обясни кой е и попита за черен куфар. Посочи датата. После зачака. Изминаха няколко минути, преди датчанинът, който се бе представил като Могенсен, да се обади отново.

— Нищо — съобщи той.

Валандер за момент се замисли. После заговори направо.

— Случва ли се от фериботите ви да изчезват хора? Да паднат през борда?

— Много рядко — отвърна Могенсен. На Валандер му се стори, че е съвсем убеден.

— Обаче се случва?

— Случва се при всеки корабен транспорт — каза Могенсен. — Хората се самоубиват. Напиват се. Някои са луди и искат да ходят по перилата. Но се случва много рядко.

— Разполагате ли със статистика за това дали тези, които падат през борда, биват намерени? Било то удавени или живи?

— Със статистика не разполагам — отвърна Могенсен. — Тези неща обаче се разчуват. Повечето биват изхвърлени на брега. Мъртви. Някой засядат в рибарски мрежи. Малцина се тези, които изчезват без следа.

Валандер нямаше повече въпроси. Благодари за съдействието и затвори.

Не знаеше нищо със сигурност, но вече бе убеден в едно. Йоста Рюнфелд не е заминал за Копенхаген. Стегнал си е куфара, взел е паспорта и билета и е напуснал апартамента.

А после беше изчезнал.

Валандер се сети за локвичката кръв в цветарницата. Какво означаваше тя? Дали не бяха разсъждавали напълно погрешно? Можеше да се окаже, че взломът изобщо не е бил случаен.

Обиколи апартамента. Опитваше се да проумее. Наближаваше дванайсет и четвърт. Телефонът в кухнята зазвъня. Първият сигнал го накара да се сепне. После се втурна да вдигне. Хансон се обаждаше от местопрестъплението.

— Чух от Мартинсон, че Рюнфелд е изчезнал — рече той. — Как върви?

— Във всеки случай не е тук — отвърна Валандер.

— Имаш ли някакви идеи?