Хенинг Манкел - Петата жена

— Не съм толкова убеден — рече Мартинсон и изглеждаше почти засегнат, че се налага да му противоречи.

— Защо?

— Изглежда, че собственикът на цветарницата изобщо не е заминал за Найроби. Йоста Рюнфелд.

Валандер все още не разбираше за какво говори Мартинсон.

— Явно жената се е обадила в туристическата агенция да попита кога точно се връща той. Тогава разбрала.

— Какво е разбрала?

— Че Йоста Рюнфелд изобщо не е отишъл на „Каструп“. Изобщо не е заминал за Африка. Въпреки че бил платил и получил билета си.

Валандер втренчено гледаше Мартинсон.

— Това означава, че имаме още един изчезнал — каза Мартинсон неуверено.

Валандер не отговори.

Вече бе девет часът сутринта, петък, трийсети септември.

Изминаха два часа, преди Валандер да осъзнае, че Мартинсон е прав. На път за Юстад, след като реши лично да посети Ваня Андершон, си спомни нещо, което някой каза по-рано: че двата случая си приличат и по още нещо. Преди година Холгер Ериксон е подал сигнал за взлом до полицията в Юстад, при който нищо не е било откраднато. А в цветарницата на Йоста Рюнфелд също е имало взлом, при който пак нищо не е изчезнало. Докато караше, Валандер почувства как у него нараства усещането за страх. Убийството на Холгер Ериксон им беше предостатъчно. Не им трябваше още един безследно изчезнал. Още по-малко, ако има връзка със случая Ериксон. Не им трябваше още един ров с подострени колове. Валандер караше прекалено бързо, все едно се опитваше да остави съмнението зад себе си — мисълта, че отново се е устремил към нов кошмар. От време на време рязко натискаше спирачката, сякаш даваше на колата, вместо на себе си, заповед да се успокои и да започне да разсъждава разумно. Всъщност с какви доказателства разполагаха, че Йоста Рюнфелд наистина е изчезнал? Възможно бе да има разумно обяснение. Случилото се с Ериксон беше толкова невероятно, че едва ли щеше да се повтори отново. Поне не в Сконе и определено не в Юстад. Трябваше да има обяснение и Ваня Андершон щеше да му го даде.

Валандер не успя да убеди самия себе си. Преди да отиде в цветарницата на „Вестра Валгатан“, спря в участъка. Откри Ан-Брит Хьоглунд в коридора и я замъкна в столовата, където няколко умърлушени пътни полицаи седяха полузадрямали над обяда си. Наляха си кафе и седнаха на една маса. Валандер й разказа за телефонното обаждане, което бе приел Мартинсон, и реакцията й бе същата като неговата. Недоверие. Сигурно бе чисто съвпадение. Валандер помоли Ан-Брит Хьоглунд да намери копие от сигнала за взлом, който Холгер Ериксон бе подал миналата година. Също така искаше да провери дали съществува някаква друга връзка между Холгер Ериксон и Йоста Рюнфелд. Ако има, човек лесно би могъл да я намери в компютрите. Знаеше, че тя си има достатъчно друга работа. Но беше важно това да се свърши незабавно. Да разтребят, преди да са дошли гостите. Сам усети колко несполучлива е метафората. Въобще не разбра откъде му хрумна. Тя го гледаше въпросително, в очакване на продължение. Такова обаче не последва.

— Ще трябва да се поозорим — каза само. — Колкото по-малко ресурси използваме, за да установим дали съществува връзка, толкова по-добре.

Нямаше повече време и понечи да стане от масата. Ала въпросът й го спря.

— Кой ли може да го е извършил? — попита.

Валандер се отпусна отново на стола. Пред очите му изникнаха окървавените колове. Непоносима гледка.

— Не знам — отвърна. — Убийството е толкова садистично и зловещо, че ми е трудно да си представя нормални мотиви. Ако изобщо можем да говорим за такива, когато е отнет човешки живот.

— Има — отсече тя. — И на двама ни се е случвало да изпаднем в такава силна ярост, че да си представим някого мъртъв. У някои хора обаче нормалните задръжки не съществуват. Затова убиват.

— Това, което ме плаши, е колко добре е било планирано всичко — продължи Валандер. — Този, който го е извършил, не е бързал. Освен това е познавал навиците на Холгер Ериксон в най-малки подробности. Вероятно го е проучил.

— Може би тъкмо оттам ще разплетем чорапа — обясни тя. — Ериксон, изглежда, не е имал близки приятели. А който го е убил, трябва да се е намирал близо до него. По някакъв начин. Трябва поне да е бил при рова. Прерязал е дъските. Сигурно е отишъл дотам и после си е тръгнал. Може би някой го е видял. Или пък кола, която е изглеждала не на място сред нивята. Местните държат под око това, което се случва. Хората от село са като животните в гората. Те ни наблюдават. Ние обаче не ги забелязваме.