Хенинг Манкел - Петата жена

Той се срещна с Ивон Андер в ареста. Лека-полека тя разбра, че той не е мъж, който я преследва. Беше различен от останалите — мъжете, които населяваха света. Беше самовглъбен, изглежда, спеше съвсем малко и като че ли го измъчваше някаква тревога. За пръв път Ивон откри, че може да се довери на мъж. Сподели го с него при една от последните им срещи.

Никога не го попита направо, но въпреки това смяташе, че знае отговора. Вероятно той никога не беше удрял жена. А ако го бе правил, то се беше случило един-единствен път. Не повече, никога отново.

Пътешествието надолу в бездната започна на трети ноември. През същия ден Ан-Брит Хьоглунд бе подложена на последната от трите операции, които лекарите й бяха назначили. Всичко мина добре и възстановяването й можеше да започне. През ноември Валандер си създаде определен ред. След разговорите с Ивон Андер отиваше направо в болницата. Рядко оставаше дълго. Разказваше й за Ивон Андер. Ан-Брит се превърна в събеседника, от който се нуждаеше, за да си изясни как да продължи, как да се спусне по-надолу в бездната, в която едва-що бе надникнал.

Първият му въпрос към Андер се отнасяше до събитията, разиграли се в Алжир. Коя беше Франсоаз Бертран? Какво всъщност бе станало?

Бледа светлина се процеждаше през прозореца на стаята, в която се намираха. Седяха един срещу друг на една маса. В далечината се чуваше радио и шум като от пробиване на стена. Дори не успя да разбере първите няколко изречения, които тя произнесе. Сякаш изригна оглушителен тътен, когато мълчанието най-сетне бе нарушено. Той просто слушаше гласа й. Глас, който преди не бе чувал, а само се бе опитвал да си представи.

После се заслуша в това, което тя казваше. Рядко си водеше бележки по време на срещите им. Не включваше и касетофон.

— Някъде навън има един мъж, който е убил майка ми. Кой го издирва?

— Не и аз — отговори той. — Ако разкажете обаче какво се е случило и ако шведски гражданин е бил убит в чужбина, то ние, естествено, сме длъжни да реагираме.

Не спомена нищо за разговора, който бе провел с Лиса Холгершон преди няколко дни. Не й каза, че смъртта на майката вече се разследва.

— Никой не знае кой е убил майка ми — продължи тя. — Съдбата я е избрала за жертва. Този, който я е убил, не я е познавал. Сам е оправдал деянията си. Смятал е, че може да убие когото си поиска. Дори една невинна жена, която е използвала старините си, за да предприеме всички пътешествия, за които по-рано не е имала нито време, нито средства.

Той долови гневното й огорчение. Тя не се опита да го скрие.

— Защо е била отседнала при монахините? — попита той.

Внезапно тя вдигна поглед от масата и го погледна право в очите.

— Кой всъщност ви е дал право да четете писмата ми?

— Никой, но те принадлежат на вас. Човек, който е извършил няколко жестоки убийства. При други обстоятелства, естествено, не бих ги прочел.

Тя отново извърна поглед.

— Монахините — повтори Валандер. — Защо е била отседнала при тях?

— Тя нямаше много пари. Отсядаше там, където е най-евтино. Не е могла да предположи, че това ще свърши с нейната смърт.

— Случило се е преди повече от година. Как реагирахте, когато пристигна писмото?

— Вече нямах причина да чакам повече. Как бих могла да оправдая бездействието си? Когато изглежда, че никой друг не го е грижа?

— Не го е грижа за какво?

Тя не отговори. Той чакаше.

После промени въпроса си.

— Да чакате за какво?

Тя отговори, без да го поглежда.

— Да ги убия.

— Кои?

— Тези, които бяха оставени да се разхождат на свобода въпреки всичко, което са направили.

Именно тогава осъзна, че предположения му са били верни. Когато е получила писмото от Франсоаз Бертран, у нея се е отприщила необуздана сила. Тя дълго бе таила у себе си мисълта за отмъщение. Дотогава все още е можела да се контролира. След това стената се беше пропукала. Тя бе взела закона в свои ръце.

Впоследствие Валандер си мислеше, че не беше много по-различно от инцидента в Льодинге. Тя бе своята еднолична гражданска гвардия. Беше поставила себе си над всичко и бе раздавала собствената си справедливост.

— Така ли беше? — попита той. — Искахте да раздадете справедливост? Да накажете виновниците, които никога не са били изправяни пред закона?

— Кой издирва мъжа, убил майка ми? — повтори тя. — Кой?

След това отново потъна в мълчание. Валандер можеше да си представи началото на всичко това. Няколко месеца след като пристига писмото от Алжир, тя прониква с взлом у Холгер Ериксон. Това е първата крачка. Когато я попита направо дали това е вярно, тя дори не изглеждаше изненадана. Приемаше за даденост факта, че той знае.