Хенинг Манкел - Петата жена

— Бях чувала да се говори за Криста Хаберман — рече тя. — Че онзи автотърговец я е убил.

— От кого го чухте?

— От една полякиня, която лежеше в болницата в Малмьо. Много години минаха оттогава.

— Тогава в болницата ли работехте?

— Работила съм там през различни периоди. Често разговарях с жени, станали жертва на насилие. Нейна приятелка познавала Криста Хаберман.

— Защо влязохте с взлом в къщата на Холгер Ериксон?

— Исках да си докажа, че е възможно. Освен това търсех знаци, че Криста Хаберман е била там.

— Защо изкопахте капана? Защо използвахте колове? Защо прерязахте мостчето? Жената, която е познавала Криста Хаберман, подозирала ли е, че тялото е заровено там?

Тя не отговори. Но въпреки това Валандер разбра. Макар че през цялото време разследването им се изплъзваше, без да го съзнават, Валандер и колегите му бяха вървели по правилната следа. В начина, по който бе отнемала живота на мъжете, Ивон Андер бе проектирала тяхната собствена жестокост.

През тези пет или шест срещи, които Валандер проведе с Ивон Андер, той методично разнищваше трите убийства, изясняваше подробностите, сглобяваше парчетата и връзките, които преди бяха така неясни. Продължи да идва без касетофон. След срещите сядаше в колата и си нахвърляше записки. След това ги даваше да ги препишат на белова. Едно копие отиваше при Пер Окесон, който все още подготвяше обвинението, което неизменно щеше да доведе до присъда и по трите убийства. Ала през цялото време Валандер знаеше, че само дращи по повърхността. Същинското спускане в бездната едва бе започнало. Най-горният пласт се състоеше от тежестта на доказателствата и щеше да я прати в затвора. Ала истината, която преследваше, щеше да излезе наяве едва по-късно, когато достигне дъното. Ако въобще съществува такова.

Тя трябваше да бъде подложена на съдебномедицинска експертиза. Валандер знаеше, че това е неизбежно, но настоя да я отложат. Сега най-важното бе да може да разговаря с нея на спокойствие. Никой нямаше възражения. Никой не можеше да обори аргументите на Валандер. Всички разбираха, че ако се намесят, тя най-вероятно отново ще се затвори в себе си.

Готова беше да говори само с него и с никой друг.

Напредваха бавно, крачка по крачка, ден след ден. Извън ареста есента отминаваше и ги приближаваше към зимата. Валандер така и не разбра защо Холгер Ериксон е отишъл да вземе Криста Хаберман от Свенставик, а после почти незабавно я е убил. Предполагаше, че тя му е отказала нещо, което той е бил свикнал да получава. Може би скандалът е прераснал в насилие.

Продължиха с Йоста Рюнфелд. Тя бе убедена, че Рюнфелд е убил съпругата си, като я е удавил в Стонгшьон. А даже и да не го беше сторил, пак заслужаваше съдбата си. Пребивал я толкова жестоко, че тя не желаела друго, освен да умре. Ан-Брит Хьоглунд правилно бе предположила, че Йоста Рюнфелд е бил нападнат в цветарницата. Щом разбрала, че ще заминава за Найроби, го подмамила в магазина под претекст, че има нужда от цветя за прием рано на следващата сутрин. После го ударила. Кръвта по пода действително била негова. Счупеният прозорец бил маневра за отвличане на вниманието, за да заблуди полицията, че е имало взлом.

Последва описание на това, което за Валандер бе най-ужасяващото в цялата история. До този момент той се бе опитвал да я разбере, без да се поддава на емоциите си, но сега не беше възможно. Съвсем спокойно тя разказа как съблякла Йоста Рюнфелд, завързала го и го натикала в старата пещ. Когато вече не можел да контролира естествените си нужди, махнала долните му дрехи и подложила парче найлон.

После го завела в гората. Тогава той бил вече съвсем немощен. Завързала го за дървото и го удушила. Едва от този момент тя се превърна в чудовище в очите на Валандер. Нямаше никакво значение дали е мъж или жена. Преобрази се в страшилище и той бе доволен, че е успял да я спре, преди да убие Туре Грунден или някой друг от зловещия си списък.

Това беше и единствената грешка, която допусна. Не бе изгорила бележника, в който бе нахвърляла черновите си, преди да ги опише в голямата книга. Не държеше регистъра си в Юстад, а го съхраняваше във Волшьо. Валандер не я попита. Тя сама призна тази си грешка. Единствената своя постъпка, която не можеше да обясни.

В последствие, Валандер реши, че е искала да им остави следа. Навярно дълбоко в себе си е таяла желание да я разкрият, да я спрат.

И все пак се двоумеше. Понякога му се струваше, че е прав, а друг път, че не е. Не успя да постигне абсолютна яснота нито за едното, нито за другото.