Хенинг Манкел - Петата жена

За Йожен Блумберг тя нямаше кой знае какво за казване. Разказа му как разбърквала листчетата. Съдбата решавала кое име ще се падне. Точно както е била убита и майка й.

Това бе един от моментите, когато той се намеси в разказа й. Обикновено я оставяше да говори свободно, само от време на време, когато самата тя не знаеше как да продължи, я насочваше с въпроси. Сега обаче я прекъсна.

— Вие сте вършили същото, което и хората убили майка ви — отбеляза той. — Оставили сте случаят да посочи жертвите ви. Случайността е господствала.

— Нещата не могат да се сравняват — отвърна тя. — Всички мъже, чиито имена бях записала, заслужаваха участта си. Дадох им време с листчетата. Удължих живота им.

Той не продължи, защото осъзна, че по един абсурден начин, тя е права.

Неохотно си помисли, че тя има собствена, трудно проницаема правда.

Докато четеше разпечатките на черновите си, мислеше и за това, че без никакво съмнение държеше в ръцете си една изповед. Разказ, макар и не пълен. Разказ, който би могъл да обясни същинското значение на нейната изповед.

Дали той успя да постигне целите си? Впоследствие Валандер стана крайно лаконичен, когато говореше за Ивон Андер. Винаги се позоваваше на записките си. Естествено, там не пишеше всичко. Секретарката, която ги набираше, се оплака на колежките си, че са много трудни за разчитане.

Онова, което се разбра, онова, което се превърна в завета на Ивон Андер, бе разказът за една житейска съдба, белязана с ужасяващи травми в детството. Валандер непрекъснато си мислеше, че времената, в които живее и които почти с точност до годината споделяше с Ивон Андер, могат да се сведат до един-единствен въпрос: какво правим с децата си? Тя му разказа как майка й непрестанно е била пребивана от пастрока, заместил биологичния й баща, който на свой ред просто изчезнал и избледнял в паметта й като неясна, неодушевена снимка. Но най-страшното беше, че пастрокът принудил майка й да направи аборт. Отнел й възможността да има сестрата, която майка й носела в утробата си. Не е могла да знае дали действително е било момче или момиче, но за нея това била сестричката, която насила изтръгнали от утробата, против волята на майка й, в една нощ в началото на петдесетте. Спомняше си тази нощ като кървав ад. И докато разказваше на Валандер, тя вдигна поглед от масата и го погледна право в очите. Майка й лежала върху чаршаф на разтегнатата кухненска маса. Човекът, който извършил аборта, бил пиян, пастрокът се бил затворил в мазето. Вероятно и той не бил трезвен. През онази нощ я бяха лишили от сестра й и от този момент започнала да гледа на бъдещето като на мрак, изпълнен със заплашителни мъже, дебнещи зад всеки ъгъл, и насилие, прикрито зад всяка мила усмивка, зад всяко дихание.

Впоследствие тя скрила тези спомени в тайната стая на душата си. Изучила се, станала медицинска сестра, но неотлъчно я съпътствало смътното чувство, че е неин дълг някой ден да отмъсти за нероденото момиченце, за майката, на която не бяха позволили да го роди. Събирала разказите на тормозени съпруги, издирила мъртвите жени из калните поля и езерата в Смоланд, записвала имената в регистъра, играела си със своите късчета хартия.

А после майка й била убита.

Описа го почти поетично. Като безмълвно придошла река , каза тя. Само толкова. Осъзнах, че часът е ударил. После измина година. Планирах и усъвършенствах разписанието, благодарение на което бях оживяла през всичките тези години. А през нощите копаех в рова.

А през нощите копаела в рова.

Тези думи. А през нощите копаех в рова Може би те най-добре въплъщаваха чувствата, които породиха у Валандер множеството разговори в ареста с Ивон Андер през тази есен.

„Това е метафора на времето, в което живеем“, мислеше си.

Какъв ров копаеше самият той?

Само един въпрос остана без отговор. Защо тя внезапно, някъде към средата на осемдесетте, се беше преквалифицирала в кондукторка. Валандер вече бе разбрал, че разписанието е веруюто, според което тя живее, евангелието на реда, но така и не можа да вникне по-дълбоко. Влаковете си оставаха нейният собствен свят. Може би единственият, може би последният.

Дали изпитваше някаква вина? Това го попита Пер Окесон. Много пъти. Лиса Холгершон не чак толкова, колегите му почти никога. Единственият, освен Окесон, който наистина настояваше да разбере, беше Ан-Брит Хьоглунд. Валандер й отговаряше искрено, че не знае.

— Ивон Андер прилича на обтегната пружина — отговори й той. — Не мога да се изразя по-добре от това. Може би вината е съставна част. А може би въобще отсъства.