Хенинг Манкел - Петата жена

На четвърти декември дойде краят. Валандер нямаше какво повече да пита, а Ивон Андер какво повече да каже. Изповедта приключи. След дългото спускане в пропастта Валандер достигна дъното. Сега можеше да дръпне невидимото въже, опасано около кръста му, и да се върне горе. Психиатричната експертиза можеше да започне, адвокатът, който предусещаше общественото внимание към процеса срещу Ивон Андер, започна да си остри перото и единствен Валандер предчувстваше как ще се развият нещата.

Андер отново щеше да замлъкне. С непоколебимата воля, която притежава само този, който няма какво повече да каже.

Точно преди да си тръгне, той я попита за две неща, чийто отговор все още не бе получил. Едното беше подробност, която вече нямаше никакво значение. Породена най-вече от любопитство.

— Когато Катарина Таксел се обади на майка си от къщата във Волшьо, имаше нещо, което силно думкаше — каза той. — Не успяхме да разберем откъде идва звукът.

Тя го изгледа недоумяващо. После сериозното й лице се разля в единствената усмивка, на която Валандер стана свидетел по време на разговорите си с нея.

— Тракторът на един земеделец се беше повредил в съседна нива. Удряше с голям чук, за да откачи нещо от шасито. Нима действително се е чуло по телефона?

Валандер кимна.

Вече обмисляше последния си въпрос.

— Струва ми се, че сме се срещали веднъж — рече той. — В един влак.

Тя кимна.

— На юг от Елмхулт? Попитах ви кога ще пристигнем в Малмьо.

— Познах ви. От вестниците. От лятото.

— Тогава ли разбрахте, че ще ви заловим?

— Защо е трябвало да го разбера?

— Един полицай от Юстад, който се качва на влак от Елмхулт. Какво търси там? Освен ако не върви по следите на онова, което някога се е случило със съпругата на Йоста Рюнфелд.

Тя поклати глава.

— Изобщо не се сетих за това — отговори тя. — Но, естествено, е трябвало да го направя.

Валандер нямаше какво повече да попита. Беше узнал това, което искаше. Стана, смотолеви нещо за сбогом и си тръгна.

Както обикновено, следобед Валандер отиде в болницата. Когато стигна там, Ан-Брит спеше. Беше под наблюдение след последната си операция. Все още не се бе събудила. Един любезен лекар потвърди онова, което искаше да знае. Всичко бе минало благополучно. След шест месеца тя щеше да е в състояние да се върне на работа.

Валандер си тръгна от болницата малко след пет. Навън беше мръкнало, температурата — един-два градуса под нулата, затишие. Отиде с колата до гробището и посети гроба на баща си. Увехналите цветя бяха замръзнали върху земята. Няма и три месеца, откакто си тръгнаха от Рим. Там, над гроба, пътуването отново оживя пред него. Запита се какво ли всъщност си бе мислил баща му по време на самотната си нощна разходка до Испанското стълбище с фонтаните, когато влажните му очи проблясваха.

Сякаш Ивон Андер и баща му стоят на противоположните брегове на една река и си махат един на друг. Макар че нямаха нищо общо. Или пък имаха? Валандер се запита какво беше общото между самия него и Ивон Андер. Разбира се, не намери отговор.

Разследването приключи същата тази вечер, в тъмното гробище. Все още имаше много документи, които да прочете и подпише, но не остана нищо за разгадаване. Случаят бе ясен, вече приключен. Психиатричната експертиза щеше да я признае за напълно вменяема, ако изобщо успееха да измъкнат нещо от нея. После щяха да я осъдят и изпратят в женския затвор. Разследването на обстоятелствата около смъртта на майка й в Алжир също щеше да продължи. То обаче не засягаше неговата собствена работа.

Нощта срещу пети декември спа много зле. На следващия ден реши да направи оглед на къща, разположена на север от града. Освен това щеше да посети един развъдник за кучета в Шьобу, където имаше няколко малки черни лабрадорчета за продан. На седми декември трябваше да пътува до Стокхолм, за да сподели в няколко лекции в Полицейската академия опита от работата си като полицай. Без да знае защо, когато Лиса Холгершон отново му предложи, той внезапно капитулира. Сега лежеше буден и се чудеше какво, за бога, ще им говори. Нямаше представа как успя да го убеди.

През тази неспокойна декемврийска нощ най-много от всичко си мислеше за Байба. Няколко пъти става, стоя до кухненския прозорец и гледа поклащащата се улична лампа.

В края на септември, точно когато се върна от Рим, бяха решили, че тя ще дойде при него най-късно през ноември. Сега отново трябваше сериозно да обсъдят дали тя ще се премести от Рига в Швеция. Пътуването й се отложи първо един път, после втори. Всеки път имаше уважителни причини да не може да дойде, поне не точно сега. Валандер, естествено, й вярваше, ала усещаше как в него се заражда несигурност. Дали не се бе появила невидима пукнатина помежду им? Пукнатина, която не беше забелязал? Ако е така, защо не я е забелязал? Дали защото не искаше?