Хенинг Манкел - Петата жена

Не обясни нищо повече. Никой не се и съмняваше, че има предвид точно това, което казва.

По това време Валандер всеки ден ходеше в болницата на свиждане при Ан-Брит. Не можеше да се освободи от чувството си за вина. Не му помагаха успокоенията на колегите. Смяташе, че отговорността за случилото се е негова. Точка. Налагаше му се да живее с това.

Ивон Андер продължаваше да мълчи. Късно една вечер Валандер седеше сам в кабинета си и за пореден път препрочиташе обширната кореспонденция, която бе разменяла с майка си.

На следващия ден я посети в ареста.

През този ден тя започна да говори.

Беше трети ноември 1994-та.

Точно тази сутрин скреж скова пейзажа в околностите на Юстад.

Сконе

4 — 5 декември 1994 година

Следобедът на четвърти декември Курт Валандер разговаря с Ивон Андер за последен път. Макар и да не се уговориха да се видят отново, той дори не предполагаше, че друга среща няма да има.

На четвърти декември достигнаха крайната точка. Изведнъж вече нямаше какво повече да се добави, какво да се пита, какво да се отговаря. Едва тогава дългото и заплетено разследване за пръв път разхлаби примката, в която бе хванато цялото му същество. Въпреки че беше изминал повече от месец, откакто я бяха заловили, разследването продължаваше да господства над живота му. В дългогодишната си работа на криминалист никога не бе изпитвал такава силна потребност да разбере. Самото престъпление винаги е просто най-горният слой. Повърхността и това, което беше скрито под нея, имаха пряка връзка. Понякога, щом отстранят този повърхностен слой на престъплението, се отваря пропаст, каквато дори не би могъл да си представи. Случаят с Ивон Андер бе именно такъв. Валандер направи пробойна в най-горния пласт и в същия миг надзърна в бездънна яма. Реши да опаше въображаемо въже около себе си и да се спусне до долу. Не знаеше докъде ще доведе това — нито нея, нито него самия.

Първата стъпка беше да я накара да наруши мълчанието си и да проговори. Успя, когато прочете за втори път писмата, които бе разменяла с майка си и после грижливо бе пазила. Валандер интуитивно долови, че това е ключът към нейната недосегаемост. И се оказа прав. Случи се преди повече от месец, на трети ноември. Все още се чувстваше потиснат поради раняването на Ан-Брит Хьоглунд. Вече знаеше, че тя ще оживее и ще се възстанови напълно, с изключение на един белег отляво на корема. Ала вината му тежеше толкова много, че заплашваше да го задуши. Човекът, който му оказа най-голяма подкрепа тогава, беше Линда. Тя дойде в Юстад и се грижи за него, въпреки че беше твърде заета. Точно тя го притисна и го принуди да осъзнае, че вината всъщност не е негова, а е било просто лош късмет. Благодарение на нея той успя криво-ляво да пропълзи през първите ужасяващи седмици на ноември. Като оставим настрана усилията, които полагаше да се държи на крака, отдаде цялото си време на Ивон Андер. Жената, която стреля по Ан-Брит Хьоглунд и едва не я уби. В началото беше агресивен и изпитваше желание да я удари. Постепенно желанието да я разбере надделя. Именно той успя да пробие стената от мълчание. Именно той я накара да проговори. Опаса въжето около себе си и започна да се спуска все по-надолу.

Какво откри там долу? Дълго време се съмняваше дали все пак не беше луда, дали всичко, което разказва за себе си, не са объркани съновидения, болезнено изкривени самовнушения? Не смееше да се довери на собствената си преценка, освен това не успяваше да прикрие недоверието си към нея. Но през цялото време дълбоко в себе си знаеше, че тя назовава нещата такива, каквито са. Говореше истината. Някъде към средата на ноември представите на Валандер бяха изцяло преобърнати. Беше се върнал на изходната точка и бе погледнал всичко с нови очи. Вече не се съмняваше, че тя казва истината. Осъзна, че Андер е от онези единици хора, които никога не лъжат.

Прочете писмата от майка й. В последната купчинка, която отвори, имаше странно писмо от алжирска полицайка на име Франсоаз Бертран. Отначало изобщо не успя да разгадае съдържанието на писмото. То бе сред няколко недовършени писма от майката; писма, които никога не бяха изпратени и всичките бяха написани в Алжир през предходната година. Франсоаз Бертран бе изпратила своето писмо до Ивон Андер през август 1993-та. Една нощ, в продължение на няколко часа Валандер си блъска главата, докато най-накрая стигна до отговора. Най-после разбра. Майката на Ивон Андер, жената на име Ана Андер, е била убита по погрешка, по волята на безсмислена случайност, и алжирската полиция бе потулила всичко. Явно имаше политическа основа, терористичен акт, макар че Валандер се почувства неспособен напълно да разбере за какво става въпрос. Но Франсоаз Бертран строго поверително бе написала писмо, в което разказваше какво всъщност се беше случило. Тогава все още не бе получил съдействие от страна на Ивон Андер, но все пак повдигна въпроса за съдбата на майката пред Лиса Холгершон. Тя го изслуша и след това се свърза с Националната криминална служба. Случаят временно се изгуби от полезрението на Валандер. Въпреки това още веднъж препрочете всички писма.