Хенинг Манкел - Петата жена

Сведберг внезапно заговори за Свенставик.

— Холгер Ериксон трябва да е бил доста особен човек. Първо подмамва полякинята да дойде с него чак в Сконе. Бог знае какво ли й е обещавал. Женитба? Богатство? Да стане принцеса на търговеца на коли? Веднага след това я убива. Това се е случило преди почти трийсет години. Но щом самият той е усетил пипалата на смъртта, си купува индулгенция, като дарява пари на църквата далеч на север, в Йемтланд.

— Прочетох стихотворенията му — каза Мартинсон. — Поне част от тях. Не може да му се отрече, че на моменти показва известна чувствителност.

— Към животни — отбеляза Ан-Брит Хьоглунд. — Към птици, не и към хора.

Валандер си спомни за изоставената кучешка колиба. Запита се откога ли стои празна. Хамрен грабна телефона и се свърза със Свен Тюрен. Тогава получиха отговора. Последното куче на Холгер Ериксон, една сутрин внезапно било открито мъртво в колибата. Случило се няколко седмици, преди самият Ериксон да падне в ямата. Тюрен чул за това от жена си, която пък разбрала от пощальона. Не знаеше от какво е умряло кучето. Било много старо. Валандер си каза наум, че някой сигурно е убил кучето, за да не лае. И въпросният човек можеше да бъде само онзи, когото издирваха сега.

Бяха успели да си отговорят на още един въпрос, но им липсваше основата. Все още не бяха разкрили най-важното.

В четири и половина Валандер позвъни в Малмьо. Бергстранд вдигна телефона. „Работим по въпроса“, отговори той. Скоро щели да могат да изпратят всички имена и данни, които Валандер бе поискал.

Продължаваха да чакат. Обади се един журналист и попита за какво копаят в имението на Холгер Ериксон. Валандер изтъкна, че разследването все още е в ход и не може да даде повече информация. Държа се възможно най-любезно. Лиса Холгершон дълго седя заедно с тях, докато чакаха. По едно време отидоха с Пер Окесон до Льодинге. Но за разлика от своя предшественик Бьорк, тя не произнесе много думи. Валандер си помисли, че двамата бяха много различни. Бьорк щеше да се възползва от случая и да се оплаче от последното писмо от Дирекцията на полицията. Някак си щеше да успее да го свърже с текущото разследване. Лиса Холгершон беше различна. Валандер отнесено се помисли, че и двамата си вършат добре работата, всеки по своя си начин.

Хамрен играеше морски шах със самия себе си, Сведберг проверяваше останали косми по плешивото си теме, а Ан-Брит Хьоглунд беше притворила очи. От време на време Валандер ставаше да се разходи по коридора. Чувстваше се много уморен. Питаше се защо Катарина Таксел не се е обадила още и какво би могло да означава това. Дали все пак не беше редно да я обявят за издирване? Съмняваше се. А и го беше страх да не подплашат жената, която я бе отвела. Чук как телефонът вътре в заседателната зала зазвъня. Забърза обратно и застана на вратата. Сведберг бе вдигнал телефона. Валандер безмълвно оформи думата „Малмьо“ с устните си. Сведберг поклати глава. Пак беше Хансон.

— Този път ребро — съобщи Сведберг. — Може би няма нужда да се обажда всеки път щом се натъкнат на нова кост?

Валандер седна на масата. Телефонът отново започна да звъни. Сведберг пак сграбчи слушалката. Слуша известно време, преди да я подаде на Валандер.

— След няколко минути ще пристигне на факса ви — рече Карл-Хенрик Бергстранд. — Смятам, че събрахме всички данни, които поискахте.

— В такъв случай сте свършили добра работа — похвали го Валандер. — Ако ни потрябва някое уточнение или допълнение, ще ви се обадя.

— Не се и съмнявам — отвърна Бергстранд. — Останах с впечатлението, че не сте човек, който се отказва лесно.

Събраха се около факса. След няколко минути започнаха да се получават документите. Валандер мигновено осъзна, че имената са много повече, отколкото си беше представял. Когато машината спря, те откъснаха листата и ги размножиха. Обратно в заседателната зала започнаха да изучават документите в пълно мълчание. Валандер преброи трийсет и три имена. Седемнайсет от тях бяха началник-влакове и всичките бяха жени. Нито едно име не му беше познато. Списъците на смените и различните комбинации изглеждаха безбройни. Дълго търси, докато открие седмицата, където името на Маргарета Нюстед не фигурираше. Единайсет жени с длъжността началник-влак бяха дежурили в дните, когато Катарина Таксел бе работила като сервитьорка. Не беше напълно сигурен, че е успял да разбере всички съкращения и кодове за различните лица и времето на дежурствата им.