Хенинг Манкел - Петата жена

— Какво е правила тогава? — попита Валандер.

— Има големи бели петна.

— Омъжена ли е?

— Живее сама.

— Разведена?

— Не знам. Не става дума за деца. Според мен никога не се е омъжвала. Но смените й съвпадат с тези на Катарина Таксел.

Мартинсон бе чел от един бележник. Сега пусна листа на масата.

— Има още нещо — додаде после. — Именно то първо привлече вниманието ми. Участва в Спортното дружество на „Шведските железници“ в Малмьо. Разбира се, не е единствената. Но това, което ме изненада, е, че се занимава с боди билдинг.

В стаята се възцари тишина.

— С други думи, предполага се, че е силна — продължи Мартинсон. — А не издирваме ли именно жена с голяма физическа сила?

Валандер бързо прецени положението. Можеше ли да е тя? После реши.

— Засега ще оставим останалите имена — предложи той. — Съсредоточаваме вниманието си върху Ивон Андер. Започни още веднъж отначало. Бавно.

Мартинсон повтори всичко, което беше казал. Изникнаха нови въпроси. Много от отговорите липсваха. Валандер си погледна часовника. Дванайсет без четвърт.

— Смятам, че трябва да говорим с нея още тази вечер.

— Стига да не е на работа — вметна Ан-Брит Хьоглунд. — Ако погледнем списъците, ще видим, че понякога работи на нощни влакове. Което изглежда странно. Останалите кондуктори и началник-влакове работят или денем, или нощем. Не и в двете смени.

— Или си е вкъщи, или не е — каза Валандер.

— За какво всъщност ще говорим с нея?

Въпросът зададе Хамрен. Имаше право.

— Не е изключено Катарина Таксел да е там — отбеляза Валандер. — Ако не друго, можем да го използваме като претекст. Нейната разтревожена майка. Ще трябва да започнем с това. Нямаме никакви доказателства срещу нея. Нямаме нищо, но искам да се сдобием с пръстови отпечатъци.

— Значи да не й натрисаме целия екип — обобщи Сведберг.

Валандер кимна към Ан-Брит Хьоглунд.

— Мислех ние двамата да я посетим. Може отзад да ни следва кола за всеки случай. Ако се случи нещо.

— Какво би могло да е това? — попита Мартинсон.

— Нямам представа.

— Не е ли малко безотговорно? — озадачи се Сведберг. — Все пак я подозираме в съучастничество в жестоки убийства.

— Ще бъдем въоръжени — успокои го Валандер.

Прекъсна ги един полицай от дежурната стая, който почука на открехнатата врата.

— Пристигна съобщение от лекар в Лунд — рече той. — Направил е предварителна оценка на остатъците от скелета, който сте открили. Според него принадлежат на жена. И са престояли в земята много дълго.

— Е, сега го знаем със сигурност — заяви Валандер. — Ако не друго, поне сме на път да разрешим случай на изчезване с двайсет и седем годишна давност.

Полицаят излезе от стаята. Валандер се върна към това, което обсъждаха.

— Не вярвам да имаме проблеми — повтори.

— Как ще обясним присъствието си, ако Катарина Таксел не е там? Все пак възнамеряваме да почукаме на вратата й посред нощ.

— Ще попитаме за Катарина — предложи Валандер. — Издирваме я. Нищо друго.

— Какво става, ако тя не си е вкъщи?

Валандер нямаше нужда от време за размисъл.

— Тогава ще влезем вътре. А полицаите в другата кола ще ни пазят гърба в случай, че тя се прибере. Телефоните на всички да са включени. Междувременно искам вие, останалите, да чакате тук. Знам, че е късно, но няма какво да се прави.

Никой не посмя да възрази.

Малко след полунощ излязоха от участъка. Навън духаше силен вятър. Валандер и Ан-Брит Хьоглунд пътуваха в нейната кола. Мартинсон и Сведберг бяха подкреплението. „Лирегатан“ се намираше в самия център на града. Паркираха наблизо. Градът пустееше. Единствената кола, която срещнаха, беше от нощните патрулки на полицията. Валандер се запита дали новите велосипедни отряди, които полицията въвеждаше, щяха да успеят да пристигнат на местопроизшествието в такова време.

Ивон Андер живееше в старовремска реставрирана къща в стил „Фахверк“. Имаше три апартамента, като нейният беше в средата. Вратата й се отваряше направо на улицата. Пресякоха отсреща и се загледаха във фасадата. С изключение на един краен ляв прозорец, който светеше, къщата бе потънала в мрак.

— Или спи — започна Валандер, — или не си е вкъщи. Да действаме все едно е вътре.

Беше двайсет минути след полунощ. Вятърът шибаше с все сила.

— Тя ли е? — попита Ан-Брит Хьоглунд.

Валандер забеляза, че й е студено и без настроение. Дали защото сега преследваха жена?

— Да — отговори той. — Разбира се, че е тя.