Хенинг Манкел - Петата жена

— Още две-три страници — додаде Мартинсон.

По тона на гласа му Валандер усети, че колегата му е ужасен.

Имената отново се появиха. Този път промените и разместванията бяха малобройни.

Тогава го забеляза.

Първото познато име. Йоста Рюнфелд. После откри и другите: Холгер Ериксон и Йожен Блумберг. Най-открая в колонките бяха отбелязани дати.

Датите, когато са били убити.

Валандер вдигна очи към Мартинсон и Ан-Брит Хьоглунд. И двамата бяха пребледнели като платно.

Вече нямаше никакви съмнение. Бяха на правилното място.

— В този бележник има над четирийсет имена — каза Валандер. — Да не възнамерява да ги избие до един?

— Поне знаем кой е следващият — отбеляза Ан-Брит Хьоглунд.

Тя посочи.

Туре Грунден. Пред името му имаше червена удивителна, но липсваше дата в дясното поле.

— Най-отзад има откъснат лист — уточни Ан-Брит.

Валандер внимателно го извади. Педантично написани записки. Мина му през ум, че почеркът напомня този на бившата му съпруга Мона. Буквите бяха заоблени, редовете еднакви и равномерни. Без задрасквания и промени. Написаното обаче беше трудно за разгадаване. Какво ли означават тези бележки? Там има цифри, името Хеслехолм, една дата и нещо, което може да е точен час от разписание. 07:50. И утрешна дата. Събота, двайсет и втори октомври.

— Какво, по дяволите, означава това? — попита Валандер. — Да не би Туре Грунден да слиза в Хеслехолм в 07:50 часа?

— Може би ще се качва на влака — вметна Ан-Брит Хьоглунд.

Валандер я разбра. Нямаше нужда да мисли дълго.

— Обади се на Бирш в Лунд. Той има телефонния номер на Карл-Хенрик Бергстранд от Малмьо. Нека да го събудят, за да отговори на следния въпрос. Дали Ивон Андер работи във влака, който спира или заминава от Хеслехолм в 07:50 часа утре сутринта.

Мартинсон извади телефона си. Валандер се вторачи в разтворения бележник.

— Къде е тя? — попита Ан-Брит Хьоглунд. — Къде е сега? Засега само предполагаме къде ще бъде утре сутрин.

Валандер я погледна. Отзад мярна картините и фотографиите. След миг вече знаеше. Как не се досети веднага! Отиде до стената и откачи поставената в рамка снимка на стопанството. Обърна я. Някой бе написал с мастило „Хансгорден“, Волшьо. 1965.

— Ето тук живее тя — каза той. — Сигурно и сега е там.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Ще отидем там и ще я задържим — отвърна Валандер.

Мартинсон се беше свързал с Бирш. Зачакаха. Разговорът бе кратък.

— Ще подпука Бергстранд — каза Мартинсон.

Валандер стоеше с бележника в ръка.

— Да тръгваме тогава — нареди той. — Пътем ще минем да вземем и останалите.

— Знаем ли къде е „Хансгорден“? — попита тя.

— Ще го намерим в базата данни с недвижима собственост — обясни Мартинсон. — Ще ми отнеме най-много десет минути.

Сега страшно бързаха. В два и пет бяха обратно в участъка. Събраха уморените си колеги. Мартинсон потърси в компютрите си „Хансгорден“. Отне му повече време, отколкото бе предполагал. Откри мястото чак когато наближаваше три часът. Потърсиха го на картата. „Хансгорден“ се намираше в покрайнините на Волшьо.

— Трябва ли да сме въоръжени? — попита Сведберг.

— Да — отговори Валандер. — Но не забравяйте, че Катарина Таксел е там. Заедно с бебето.

Нюберг влезе в заседателната зала. Косата му стърчеше и очите му бяха кървясали.

— На едната чаша открихме това, което търсехме — съобщи той. — Дактилоскопичният отпечатък съвпада. От куфара, от угарката. Понеже не е палец, не мога да кажа дали са същите като този, който открихме от долната страна на наблюдателницата. Странното е само, че, изглежда, е бил оставен там по-късно. Сякаш е била там още един път. Ако е тя де. Но нали е така? Коя е?

— Ивон Андер — обясни Валандер. — Сега ще я приберем. Само Бергстранд да се обади.

— Нужно ли е наистина да го чакаме? — попита Мартинсон.

— Половин час — отвърна Валандер. — Не повече.

Чакаха. Мартинсон излезе от стаята, за да провери дали апартаментът на „Лирегатан“ продължава да е под наблюдение.

Изминаха двайсет и две минути, докато дойде обаждането на Бергстранд.

— Ивон Андер ще работи на влака, който тръгва на север от Малмьо утре сутрин — каза той.

— Е, сега знаем — отдъхна си Валандер.

Напуснаха Юстад в четири без четвърт. Бурята бушуваше с всички сили.

Последното, което Валандер направи, преди да тръгнат, бе да се обади два пъти по телефона. Първо на Лиса Холгершон, а после и на Пер Окесон.

И двамата се съгласиха, че трябва да я арестуват възможно най-скоро.