Хенинг Манкел - Петата жена

— Ивон Андер! — провикна се Валандер. — Полиция!

Мартинсон я настигна. Валандер го видя да протяга ръка, за да я сграбчи. Всичко се разви светкавично. Тя силно и решително замахна с десния си пестник. Ударът уцели Мартинсон по лявата буза. Той се свлече без звук на перона. Зад Валандер някой извика. Някакъв пътник бе забелязал суматохата. Като видя какво се случи с Мартинсон, Хансон се закова на място. Понечи да извади пистолета си, но вече бе твърде късно. Тя сграбчи Хансон за якето и заби коляно в слабините му. Надвеси се за миг над него. После се затича по перона. Смъкна дългото палто и го захвърли. То изплющя и вятърът го понесе. Валандер се спря при Мартинсон и Хансон, за да види как са. Мартинсон беше в безсъзнание. Хансон стенеше, а лицето му беше бяло като платно. Когато Валандер вдигна поглед, нея вече я нямаше. Затича се покрай перона. Мярна я далеч напред, миг преди да изчезне между коловозите. Осъзна, че няма да може да я настигне. Освен това не знаеше какво е състоянието на Мартинсон. Обърна се и забеляза, че Туре Грунден го няма. Дотичаха няколко жп служители. В суматохата никой не бе разбрал какво всъщност се беше случило.

По-късно Валандер си спомняше за следващите няколко часа като за един безкраен хаос. Опита се да свърши куп неща едновременно. Като че никой не го разбираше. През цялото време около него се щураха пътници. Насред тази сюрреалистична бъркотия Хансон започна да се съвзема. Но Мартинсон беше все още в безсъзнание. Валандер беснееше, че линейката все още не идва, и едва когато няколко объркани полицаи от Хеслехолм се появиха на перона, той успя донякъде да проумее цялата ситуация. Мартинсон беше в несвяст, но дишането му бе стабилно. Докато парамедиците го отнасяха, Хансон успя пак да се изправи на крака и отиде с него в болницата. Валандер обясни на полицаите, че са се опитали да арестуват една кондукторка, но тя им избягала. В същия миг забеляза, че влакът е заминал. Зачуди се дали Туре Грунден се е качил на него. Дали изобщо е разбрал, че се е разминал на косъм със смъртта? Валандер осъзна, че всъщност никой не разбира за какво говори. Само полицейската му карта и авторитет караха хората да му вярват, че е полицай, а не някоя откачалка.

Освен здравословното състояние на Мартинсон, единственото друго, което го вълнуваше, бе къде се е дянала Ивон Андер. По време на трескавите минути на перона се обади на Ан-Брит Хьоглунд и й разказа какво се бе случило. Тя обеща, че ще имат готовност, ако Андер се върне във Волшьо. Апартаментът в Юстад също бе поставен под наблюдение. Но Валандер беше скептичен. Бе сигурен, че тя няма да се върне там. Знаеше, че й дишат във врата, и няма да се откажат, докато не я хванат. Къде може да е отишла? Бягство напосоки? Не можеше да изключи тази възможност. Ала имаше нещо, което противоречеше на тази алтернатива. През цялото време тя планираше. Беше човек, който обмисля всички възможни варианти. Валандер пак се обади на Ан-Брит Хьоглунд. Нареди й да говори с Катарина Таксел. И да й зададе един-единствен въпрос. Дали Ивон Андер има и друго скривалище? Всичко останало можеше да почака.

— Според мен тя винаги има резервен изход — каза Валандер. — Може да е споменавала адрес или място, без Катарина да го е възприела точно като скривалище.

— Какво ще кажеш за апартамента на Катарина Таксел в Лунд?

Валандер осъзна, че е напълно възможно.

— Обади се на Бирш — нареди той. — Помоли го веднага да провери.

— Тя има ключове от там — отбеляза Ан-Брит. — Катарина ми каза.

Валандер караше след една полицейска кола до болницата. Хансон беше зле и лежеше на носилка. Скротумът му беше подут и щеше да остане в болницата под лекарско наблюдение. Мартинсон бе все още в безсъзнание. Един лекар говореше за силно сътресение на мозъка.

— Мъжът, който го е ударил, трябва да е бил много силен — отбеляза лекарят.

— Да — отговори Валандер. — Като изключим това, че не беше мъж, а жена.

Излезе от болницата. Къде ли е отишла? Нещо го човъркаше. Нещо, което може би съдържаше в себе си отговора на въпроса къде е или поне къде отива.

Изведнъж се сети. Застина като истукан пред болницата. Нюберг го беше казал пределно ясно. Отпечатъците от пръсти в кулата трябва да са оставени там по-късно. Може би Ивон Андер прилича на самия него. В напрегнати ситуации той търсеше уединение. Място, от което да може да обхване всичко с поглед. Да вземе решение. Всичките й постъпки оставаха впечатление за подробно планиране и педантични разписания. Сега битието й се бе сгромолясало около нея.