Хенинг Манкел - Петата жена

— Не помня нищо повече — додаде тя.

Изправи се и си тръгна.

— С кого се среща Катарина във влака? — попита Бирш. — Някой пътник, който непрекъснато пътува между Малмьо и Стокхолм? Пък и нали те не сервират през цялото време все на същия влак? Звучи съвсем нелогично.

Валандер почти не чуваше какво му говори Бирш. Нещо взе да блуждае в ума му и той не искаше да го изпусне. Едва ли става дума за пътник. Значи трябва да е бил някой друг, който е бил във влака по същата причина, поради която и тя. Някой, който е работел там.

Валандер погледна Бирш.

— Кои работят във влака? — попита той.

— Предполагам, че има машинист.

— И още.

— Кондуктори. Един или няколко. Началник-влак или както там се нарича.

Валандер кимна. Замисли се за извода, до който бе стигнала Ан-Брит Хьоглунд. За наличието на нещо като модел. Човек, който ползва нередовни, но повтарящи се почивни дни. Като хората, които работят по влаковете.

Той стана на крака.

Не биваше да забравя и влаковото разписание в тайника.

— Струва ми се, че трябва да се върнем пак при Карл-Хенрик Бергстранд — отбеляза Валандер.

— Още келнерки ли ще търсим?

Валандер не отговори. Вече крачеше към изхода на терминала.

Карл-Хенрик Бергстранд не изглеждаше ни най-малко очарован, когато отново видя Валандер и Бирш. Валандер заговори без заобикалки, почти го избута вътре през вратата на кабинета и го натика да седне на стола.

— Същият период — започна той. — Пролетта на деветдесет и първа. Тогава при вас е работела жена на име Катарина Таксел. Сега искам да извадите всички кондуктори, началник-влакове, машинисти, изобщо всички, които са работили в смените, когато е била Катарина Таксел. Преди всичко ме интересува една седмица през пролетта на деветдесет и първа, когато Маргарета Нюстед е била в болнични.

— Не говорите сериозно — възропта Карл-Хенрик Бергстранд. — Невъзможно е да се съберат всички тези данни. Това ще отнеме месеци.

— Да кажем, че разполагате с два часа — любезно рече Валандер. — Ако се наложи, ще помоля началника на полицията да позвъни на своя колега, генералния директор на „Шведски железници“. И ще го помоля да се оплаче от мудността на служител в Малмьо на име Бергстранд.

Мъжът зад бюрото разбра. Даже го прие като един вид предизвикателство.

— Нека направим невъзможното — каза той. — Но ще отнеме няколко часа.

— Стига да го направите възможно най-бързо, няма значение колко време ще отнеме — отвърна Валандер.

— Ще трябва да пренощувате в някоя от стаите при локомотивното депо — предложи Бергстранд. — Или в хотел „Прайз“, с който имаме договор.

— Не — отрече Валандер. — Когато вече разполагате с данните, които искам, ще ми ги изпратите по факса в участъка в Юстад.

— Нека само да изтъкна, че не става въпрос за кондуктори или началници — влак — каза Бергстранд. — Нарича се началник-влак. Само толкоз. Той има функцията на главнокомандващ на влака. В основата на нашата йерархична система са военните чинове.

Валандер кимна, но не каза нищо.

Когато излязоха от гарата, часът наближаваше десет и половина.

— Значи смяташ, че е търсим някой, който е работел в железниците по онова време?

— Трябва да е така. Нямам друго обяснение.

Бирш нахлупи шапката си.

— Значи ще чакаме.

— Ти в Лунд, а аз в Юстад. Нека записващата техника да остане у Хедвиг Таксел. Катарина може пак да се обади.

Разделиха се пред сградата на гарата. Валандер се качи в колата и подкара през града. Дали най-после бе успял да отвори и последното чекмедже на китайската кутия, в която се бе превърнало това разследване? Какво щеше да намери? Може би нищо? Не знаеше. Тревогата му беше огромна.

Преди последното кръгово движение към шосето за Юстад отби при една бензиностанция. Зареди догоре, влезе вътре и плати. Когато излезе, чу, че телефонът, който бе оставил на седалката, звънеше. Със замах отвори вратата и го сграбчи.

Беше Хансон.

— Къде си? — попита Хансон.

— Пътувам към Юстад.

— Струва ми се, че е най-добре да дойдеш тук.

Валандер потръпна. Насмалко да изпусне телефона.

— Намерихте ли я?

— Така ми се струва.

Валандер не каза нищо.

После подкара направо към Льодинге.

Виелицата се усили и вятърът се изви така, сякаш идваше направо от север.

Бяха открили бедрена кост. Нищо повече.

Изминаха няколко часа, докато попаднат и на други части от скелет. През деня духаше силен и студен вятър, който пронизваше дрехите им и подсилваше безнадеждността на ситуацията.