Хенинг Манкел - Петата жена

— Търсим Маргарета Нюстед — каза той.

— Какво е направила? — попита мъжа. — Тя е много мило момиче. Също и мъжът й.

— Просто са ни нужни някои сведения — обясни Валандер. — Тя не си е вкъщи. Никой не отваря. Случайно да знаете къде можем да я намерим?

— Работи на фериботите — отговори мъжа. — Сервитьорка е.

Валандер погледна Бирш.

— Благодаря ви за помощта — каза Валандер. — Късмет с конете.

Десет минути по-късно удариха спирачки пред фериботния терминал.

— Не можем да паркираме тук — обясни Бирш.

— Не бери грижа за това — отвърна Валандер.

Вече тичаше. Имаше чувството, че ако спреше, всичко щеше да се сгромоляса.

Отне им само няколко минути да разберат, че тази сутрин Маргарета Нюстед работеше на „Спрингарен“. Фериботът току-що бе отплавал от Копенхаген и се очакваше да пристигне след малко повече от половин час. Валандер оползотвори времето и премести колата си. Бирш седеше на една пейка в залата за заминаващи, зачетен в опърпан вестник. Началникът на терминала дойде и ги покани да почакат в една от служебните стаи. Попита дали искат да ги свърже с ферибота.

— С колко време разполага тя? — попита Валандер.

— Всъщност трябва да потегли обратно към Копенхаген със следващия курс.

— Няма да може.

Мъжът беше услужлив. Обеща да се погрижи Маргарета Нюстед да остане на сушата. Валандер го бе уверил, че не е заподозряна.

Докато фериботът акостираше на кея, Валандер излезе навън във виелицата. Пътниците с мъка вървяха срещу вятъра. Изненада се колко много хора пътуваха през Йоресундския проток в обикновен делничен ден. Нетърпеливо зачака. Последният пътник беше мъж с патерици. Веднага след него на палубата излезе жена в униформа на келнерка. Мъжът, който преди бе посрещнал Валандер, сега стоеше редом с нея и сочеше. Маргарета Нюстед слезе по мостика. Тя беше руса, с много късо подстригана коса и по-млада, отколкото Валандер бе очаквал. Застана пред него и скръсти ръце на гърдите си. Беше й студено.

— Вие ли сте искали да говорите с мен? — попита тя.

— Маргарета Нюстед?

— Същата.

— Тогава да влезем вътре. Няма нужда да стоим тук и да мръзнем.

— Не разполагам с много време.

— Всъщност разполагате с повече време, отколкото смятате. Няма да пътувате на следващия курс.

Тя се спря насред крачката от изненада.

— Защо? Кой е решил така?

— Трябва да говоря с вас. Но няма за какво да се тревожите.

Внезапно усети, че тя е уплашена. За миг реши, че е сбъркал. Че са чакали именно нея. Че пред него стои петата жена и няма да има нужда да се среща с четвъртата.

После също така внезапно осъзна, че греши. Маргарета Нюстед беше млада, крехка жена. Не би могла да се справи с физическата част на убийствата. Нещо в цялото й излъчване му подсказваше, че не търси нея.

Влязоха в сградата на терминала, където Бирш ги очакваше. Персоналът разполагаше със стая за почивка. Настаниха се на захабена гарнитура, състояща се от пластмасови кресла и диван. Стаята беше празна. Бирш се представи. Тя се ръкува с него. Дланта й беше изящна. Като птиче краче , неясно си помисли Валандер.

Наблюдаваше лицето й. Прецени, че беше на двайсет и седем или двайсет и осем години. Носеше къса пола. Имаше красиви крака. Лицето й бе силно гримирано. Сякаш гримът имаше за цел да прикрие някаква част от лицето, която тя не харесва. Беше неспокойна.

— Моля да ни извините, задето трябваше да се свържем с вас по този начин — започна Валандер. — Понякога има неща, които не могат да чакат.

— Като например фериботът — отвърна тя. Гласът й имаше странен металически тон. Валандер не го бе очаквал. Всъщност не знаеше какво бе очаквал.

— Това не е проблем. Говорих с един от началниците ви.

— Какво съм направила?

Валандер замислено я изучаваше. Тя си нямаше и понятие защо двамата с Бирш са там. В това нямаше никакво съмнение.

Усещаше несигурната почва под краката си.

Колебаеше се.

Тя повтори въпроса си. Какво бе направила?

Валандер хвърли поглед към Бирш, който скришом се любуваше на краката й.

— Катарина Таксел — каза Валандер, — познавате я, нали?

— Знам коя е. Дали я познавам, е друго нещо.

— Откъде я познавате? Общували ли сте с нея?

Тя внезапно потръпна на черния пластмасов диван.

— Случило ли й се е нещо?

— Не. Отговорете на въпросите ми.

— Отговорете на моя! Само един е. Защо ме разпитвате за нея?

Валандер разбра, че бе подходил твърде нетърпеливо. Беше прибързал. Враждебността й бе разбираема.