Хенинг Манкел - Петата жена

— Ще се случи ли отново?

— Не знам — отвърна Валандер. — Уви, страхувам се, че е напълно възможно. Усещам някаква незавършеност във всичко случило се досега. Не ме питай защо. Само това мога да ви кажа. Уповавам се на нещо толкова не-полицейско, каквото е предчувствието. Интуиция може би.

— И аз имам същото предчувствие — каза Сведберг.

Произнесе думите с такава сила, че всички се изненадаха.

— Възможно ли е да сме изправени пред серия убийства, които могат да продължават до безкрай? Ами ако си имаме работа с някой, който за отмъщение сочи мъже, които са се отнасяли зле към жени? Тогава това никога няма да свърши.

Валандер знаеше, че е много вероятно Сведберг да е прав. Самият той през цялото време се опитваше да избегне подобна мисъл.

— Има такава опасност — отговори му. — Което на свой ред означава, че трябва бързо да заловим убиеца.

— Подкрепления — допълни Нюберг, който не бе казал почти нищо през последните два часа. — Иначе няма да стане.

— Да — съгласи се Валандер. — Съзнавам, че ще са ни нужни. Особено след всичко, което обсъдихме тази вечер. Без чужда помощ не можем да се заемем с повече работа, отколкото вършим сега.

Хамрен вдигна ръка в знак, че иска да каже нещо. Седеше заедно с двамата полицаи от Малмьо, в най-отдалечения край на масата.

— Бих искал да подчертая последното — поясни той. — Рядко, та даже никога, не съм виждал толкова ефективна полицейска работа, свършена от толкова малко хора. Понеже бях тук и през лятото, мога да констатирам, че явно при вас това не е изключение. Ако поискате подкрепления, никой здравомислещ човек не би могъл да ви ги откаже.

Двамата полицаи от Малмьо кимнаха в знак на съгласие.

— Ще повдигна въпроса пред Лиса Холгершон утре — каза Валандер. — Освен това смятам да се погрижа да ни пратят няколко колежки. Ако не друго, току-виж, ни повдигнали духа.

Потискащата атмосфера се разведри за миг. Валандер се възползва от случая и стана прав. Важно е да знаеш кога да сложиш край на едно съвещание. Сега беше моментът. Нямаше как да постигнат по-голям напредък. Нуждаеха се от сън.

Валандер отиде до кабинета, за да си вземе якето. Разлисти купчината бележки за пропуснати телефонни обаждания, която постоянно растеше. Вместо да се облече, се отпусна на стола. По коридора се чу шум от заглъхващи стъпки. Веднага след това настъпи тишина. Завъртя настолната лампа надолу към плота. Стаята потъна в мрак.

Часът бе дванайсет и половина. Без да се замисли, сграбчи телефона и набра номера на Байба в Рига. Точно като него и тя имаше нередовни навици, що се отнася до спането. Понякога си лягаше рано, но често й се случваше да будува до среднощ. Той никога не знаеше предварително. Сега тя отговори почти веднага. Беше будна. Както винаги се опита да разбере по тона й дали се радва да го чуе. Никога не се чувстваше сигурен, преди да й се обади. Този път имаше усещането, че е доста резервирана. Това веднага го накара да се почувства неспокоен. Искаше да получи уверение, че всичко е наред. Попита я как се чувства, разказа й за изтощителното разследване. Тя му зададе няколко въпроса. А после той не знаеше как да продължи. Тишината започна да отеква между Юстад и Рига.

— Кога ще дойдеш? — попита той накрая.

Отговорът й го изненада, макар че трябваше да го очаква.

— Наистина ли искаш да дойда?

— Защо да не го искам?

— Хич не се обаждаш. А когато се обадиш, ми обясняваш, че всъщност нямаш време да говориш с мен, как тогава ще имаш време за мен, ако дойда?

— Изобщо не е така.

— А тогава как е?

Не знаеше какво предизвика следващите му действия. Нито тогава, нито по-късно. Опита да потисне собствения си импулс, но не успя. Тресна слушалката върху вилката. Втренчи се в телефона. После стана и си тръгна. Още преди да стигне дежурната стая, се разкая. Ала познаваше Байба достатъчно добре и знаеше, че няма да вдигне, ако й позвъни отново.

Излезе навън в нощния въздух. Една полицейска кола тъкмо се отдалечаваше и изчезна покрай водната кула.

Нямаше вятър. Въздухът бе мразовит. Небето ясно. Вторник, деветнайсети октомври.

Нямаше обяснение за собствената си реакция. Какво ли щеше да стане, ако в този момент тя бе там до него?

Замисли се за убитите мъже. Сякаш внезапно очите му се отвориха за нещо, което до този момент не бе видял. Частица от самия него се криеше в цялата тази жестокост, която го обкръжаваше. Той беше част от нея.

Въпрос на степенуване. Нищо повече.

Поклати глава. Знаеше, че рано на следващата сутрин трябва да се обади на Байба. Тогава тя щеше да вдигне телефона. Нещата изобщо не бяха толкова зле. Тя ще разбере. Някой път умората можеше да накара и нея да избухне. И тогава ще е негов ред да прояви разбиране.