Хенинг Манкел - Петата жена

Нямаха нужда да говорят повече. И двамата не обичаха да разговарят по телефона. После, когато Валандер се върна при своята чаша кафе, си помисли, че този път трябва да поговори сериозно с нея. За преместването й в Швеция. За новата къща, която искаше да купи. Може би щеше да й сподели и за кучето.

Дълго остана седнал. Вестникът си остана неразтворен. Едва когато стана седем и половина, се облече. Наложи му се дълго да рови из гардероба, докато намери чиста риза. Беше последната. Трябваше да си запази час в пералнята още същия ден. Тъкмо понечи да излезе от апартамента, когато телефонът иззвъня. Беше автомонтьорът от Елмхулт. Причерня му, като чу крайната цена за ремонта, ала не каза нищо. Монтьорът обеща колата да пристигне в Юстад по-късно през деня. Имал брат, който можел да я докара, а после да вземе влака на връщане. На Валандер щеше да му струва само цената на билета за влака.

Когато излезе на улицата, осъзна, че дъждът е по-силен, отколкото му се видя през прозореца. Прибра се във входа и набра номера на участъка от мобилния. Ебба обеща, че веднага ще да изпрати полицейска кола да го вземе. След по-малко от пет минути колата удари спирачки пред сградата. В осем часа беше вече в кабинета си.

Едва успя да си съблече якето, когато изведнъж всичко около него започна да се случва едновременно.

Ан-Брит Хьоглунд стоеше на вратата. Беше пребледняла.

— Чу ли? — попита тя.

Валандер потръпна. Пак ли се беше случило? Още един убит мъж?

— Току-що дойдох — отвърна. — Какво има?

— Дъщерята на Мартинсон е била нападната.

— Терес ли?

— Да.

— Какво се е случило?

— Нахвърлили се върху й пред училището. Мартинсон току-що си тръгна. Доколкото разбрах от Сведберг, станало, защото Мартинсон е полицай.

Валандер я изгледа недоумяващо.

— Сериозно ли е?

— Била е блъскана и удряна с юмруци по главата. Ритали са я. Не е получила сериозни наранявания. Естествено, изпаднала в шок.

— Кой го е направил?

— Други ученици, по-големи от нея.

Валандер се отпусна на стола.

— Това е ужасно! Но защо?

— Не знам как точно се е случило. Но явно учениците са обсъждали историята с гражданската гвардия. Казали, че полицията не прави нищо. Че сме се предали.

— И са се нахвърлили върху дъщерята на Мартинсон?

— Да.

Валандер усети, че в гърлото му засяда буца. Терес беше тринайсетгодишна и Мартинсон непрекъснато говореше за нея.

— Защо им е да нападат едно невинно дете? — попита той.

— Видя ли вестниците? — попита тя.

— Не.

— По-добре ги прегледай. Хората говорят за Ескил Бенгтсон и останалите. Гледат на арестите като на нарушение на човешките права. Твърдят, че Оке Давидсон е оказал съпротива. Големи репортажи, снимки, дебели заглавия. „На чия страна всъщност е полицията?“

— Не ми трябва да чета тези дивотии — отвърна Валандер с неприязън. — Какво става в училището?

— Хансон отпътува за там. Мартинсон е отвел дъщеря си вкъщи.

— Та значи тези, които са го извършили, са хлапаци от училището?

— Да. Доколкото знаем.

— Иди там — бързо реши Валандер. — Разбери всичко, което можеш. Говори с момчетата. Струва ми се, че ще е най-добре да стоя настрана. Страхувам се да не изгубя контрол.

— Хансон вече е там. Едва ли е необходим още някой.

— Напротив — настоя Валандер. — Държа и ти да отидеш. Със сигурност Хансон ще се справи и сам. И все пак искам ти да прецениш какво всъщност се е случило, от твоя гледна точка, и защо. Колкото повече наши хора има там, толкова по-бързо ще им стане ясно, че гледаме много сериозно на инцидента. Аз смятам да отида у Мартинсон. Всичко друго ще трябва да почака. Най-лошото нещо, което можеш да направиш в тази страна, както и във всяка друга, е да убиеш полицай. Следващото най-лошо е да се посегне на детето на полицай.

— Изглежда, че другите ученици са стояли наоколо и са се смеели.

Валандер вдигна ръце. Не желаеше да чува повече.

Стана от стола и се пресегна за якето си.

— Ескил Бенгтсон и другите ще бъдат пуснати днес — каза той, докато вървяха по коридора. — Но Пер Окесон ще повдигне обвинение.

— Каква ли присъда ще получат?

— Местните хора вече говорят, че ще съберат парите, ако им искат обезщетение. Но можем да се надяваме, че ще ги пратят в затвора. Поне някои от тях.

— Как е Оке Давидсон?

— Отново си е у дома в Малмьо. С дълги болнични.

Валандер спря и я погледна.

— Какво щеше да стане, ако по случайност го бяха убили? И тогава ли щяха да ги глобят?