Хенинг Манкел - Петата жена

Беше един часът. Би трябвало да се прибере вкъщи и да спи. Да помоли някой от нощните патрули да го закара. Вместо това тръгна пеш. Градът бе пуст. В далечината се чу шум от свирещите гуми на кола, която поднася. Сетне тишина. Закрачи надолу по хълма към болницата.

Разследващият екип се бе съвещавал в продължение на седем часа. Макар че не се случи нищо съществено, вечерта беше изпълнена със събития. В промеждутъците, истината постепенно започва да се избистря , каза веднъж порядъчно почерпеният Рюдберг. И Валандер, макар да бе също толкова почерпан, веднага разбра какво има предвид. Никога не бе го забравил. Седяха на балкона на Рюдберг. Преди пет, може би шест години. Рюдберг все още не се беше разболял. Една юнска вечер, точно преди Еньовден. Празнуваха нещо, но Валандер не помнеше точно какво.

В промеждутъците истината постепенно започва да се избистря.

Беше стигнал болницата. Спря. Поколеба се за миг. После зави зад ъгъла и се озова при спешното отделение. Позвъни на нощния звънец. Когато се обади глас, каза кой е и попита дали акушерката Юлва Бринк е на работа. От другата страна потвърдиха. Помоли да го пуснат вътре.

Тя го посрещна пред стъклените врати. По лицето й можеше да види, че е разтревожена. Той се усмихна. Ала това не намали тревогата й. Може би усмивката му не беше достатъчно искрена. Или осветлението беше лошо.

Влязоха. Тя му предложи кафе. Той поклати глава.

— Ще остана съвсем за малко — каза той. — Сигурно имате много работа?

— Да — отвърна тя, — но мога да отделя няколко минути. Освен ако не може да почака до утре?

— Разбира се, че може — отговори Валандер. — Но понеже минавах от тук на път за вкъщи, реших да се отбия.

Бяха в стаята за служители. Една медицинска сестра тъкмо щеше да влезе, но се спря, щом зърна Валандер.

— Мога да почакам — каза тя и изчезна.

Валандер се наведе към бюрото. Юлва Бринк седеше на един стол.

— Сигурно сте мислили по въпроса — поде той. — За жената, която ви е ударила. Коя е била. Какво е правила тук. Защо е постъпила така. Сигурно сте си мислили отново и отново. Дали сте добро описание на лицето й. А може би има някоя подробност, за която сте се сетили впоследствие?

— Прав сте за това, че мислих. Но казах всичко, което можах да си спомня за лицето й.

— Но не и какъв цвят са били очите й?

— Защото така и не ги видях.

— Човек обикновено си спомня очите на хората.

— Стана светкавично.

Той й вярваше.

— Не е задължително да е лицето. Може да е имало нещо специфично в походката. Или белег на ръката. Човекът е комбинация от толкова много различни детайли. Мислим, че можем да разчитаме на паметта си, че подробностите веднага ще изскочат на повърхността. А всъщност е точно обратното. Представете си обект, който има способността да се носи по водата. Обект, който потъва изключително бавно. Така функционира паметта.

Тя поклати глава.

— Стана светкавично. Не помня нищо друго, освен това, което вече разказах. Наистина се постарах.

Валандер кимна. Не беше и очаквал друго.

— Какво е направила?

— Ударила ви е. Търсим я. Смятаме, че може да разполага с важна информация, която да ни предостави. Не мога да кажа повече.

Един стенен часовник показваше, че остават три минути до един и половина. Той подаде ръка за сбогом. Излязоха от служебната стаичка.

Изведнъж тя спря.

— Може би все пак има още нещо — поколеба се.

— Какво?

— Не се замислих за това точно тогава. Докато вървях насреща й и тя ме удари. Ами чак след това.

— Какво?

— Лъхна ме на особен парфюм.

— Как така особен?

Тя го погледна почти умолително.

— Не знам. Как се описва аромат?

— Това е едно от най-трудните неща на света. Но поне опитайте.

Видя, че тя действително полага усилия.

— Не — отвърна. — Не мога да намеря думи. Знам само, че беше специален. Може да се каже, че даже беше стипчив.

— Повече като афтършейв?

Тя го изгледа учудено.

— Да — потвърди. — Откъде знаехте?

— Беше просто хрумване.

— Може би не трябваше да го казвам. Особено като не мога да се изразя по-ясно.

— Напротив — каза той. — Може да се окаже важно. Човек никога не знае предварително.

Разделиха се при стъклените врати. Валандер слезе долу с асансьора и излезе от болницата. Крачеше бързо. Сега трябваше да спи.

Мислеше над думите й.

Ако беше останала следа от парфюма по табелката, щеше да й даде да я подуши утре рано сутринта.

Въпреки това още сега знаеше, че е същият.