Хенинг Манкел - Петата жена

Издирваха жена, която използва специфичен парфюм.

Запита се дали някога ще я открият.

В 7:35 часа си тръгна след нощната смяна. Бързаше, подгонена от внезапна тревога. Беше студена, влажна сутрин в Малмьо. Забързано вървеше към паркинга, където се намираше колата й. Обикновено си отиваше вкъщи, за да поспи. Но сега знаеше, че трябва да поеме право към Лунд. Хвърли чантата на задната седалка и се настани на мястото на водача. Когато сграбчи волана, забеляза, че дланите й са изпотени.

Не биваше да се доверява напълно на Катарина Таксел. Твърде слаба беше. Винаги съществува рискът, че ще се огъне. Катарина е от онзи тип хора, които са лесно раними.

Често се бе опасявала, че тя може да се предаде твърде лесно. Въпреки това бе преценила, че упражнява достатъчно силен контрол над нея. Сега вече не беше чак толкова сигурна.

Трябва да я изведа от там , мислила си го бе през цялата нощ. Поне докато тя започне да се разграничава от случилото се.

Няма да е никак трудно да я изведе от апартамента, където живееше. Няма нищо необичайно в това една жена да бъде сполетяна от психически проблеми скоро след като е родила.

С пристигането й в Лунд започна да вали дъжд. Тревогата не я напускаше през цялото време. Паркира на една от страничните улички и тръгна пеш към площада, където се намираше блокът на Катарина Таксел. Изведнъж се спря. После бавно отстъпи няколко крачки назад, сякаш пред нея внезапно бе изникнал див звяр. Долепи се до стената на една къща и се загледа към блока на Таксел.

Отпред имаше паркирана кола. В нея седеше един или може би бяха двама мъже. Веднага разбра, че са полицаи. Бяха поставили Катарина Таксел под наблюдение.

Внезапно я обзе паника. Без да може да се види, знаеше, че лицето й е пламнало от руменина. Получи сърцебиене. Мислите й се разбягаха като подплашени нощни твари в стая, внезапно осветена от запалените лампи. Какво бе казала Катарина Таксел? Защо седяха там пред входа и я наблюдаваха?

Може би просто си въобразявам? Стоеше неподвижно и се опитваше да мисли. Беше сигурна, че Катарина не им беше казала нищо. Иначе не биха я наблюдавали. Вместо това щяха да я отведат в участъка. Значи все пак не беше твърде късно. Едва ли разполагаше с много време. Но не й беше и необходимо. Знаеше какво да направи.

Запали цигара, която си бе свила през нощта. Според разписанието й бе подранила най-малко с един час. Сега обаче наруши правилото. Денят щеше да е много специален. Вече нямаше какво да разтакава.

Постоя там още няколко минути, загледана в колата, спряна пред входа.

После угаси цигарата и забързано се отдалечи.

Когато Валандер се събуди в сряда, малко след шест часа сутринта, все още беше много уморен. Толкова време се беше лишавал от сън. Безсилието бе като оловна тежест, заседнала в дълбините на съзнанието му. Лежеше неподвижен в леглото с отворени очи. Човекът е животно, което живее, за да търпи , помисли си той. Вече мисля, че не мога да се справям.

Седна на края на леглото. Подът под стъпалата му беше леденостуден. Погледна ноктите на краката си. Трябваше да ги изреже. Цялото му тяло се нуждаеше от основен ремонт. Преди месец беше в Рим и бе събирал сили. Ето че сега те се бяха изчерпали. Свършиха за по-малко от месец. С усилие на волята се изправи. После отиде в банята. Студената вода му подейства като шамар. Някой ден ще трябва да се откаже и от това да използва студената вода като стимул да почне да функционира. Избърса се, облече си халата и отиде в кухнята. Винаги един и същи установен ред. Водата за кафето, после прозорецът, термометърът. Валеше дъжд. Четири градуса над нулата. Есен, студът вече ги бе приклещил в здравата си прегръдка. Някой в участъка бе предрекъл, че се задава дълга и протяжна зима. Това го изпълваше с ужас.

Когато кафето бе готово, седна на кухненската маса. Междувременно взе сутрешния вестник. На първата страница имаше снимка от Льодинге. Отпи няколко глътки. Вече бе преодолял първия и най-висок праг на умората. Утрините му приличаха на пътека с препятствия. Погледна часовника. Беше време да се обади на Байба.

Тя отговори при второто позвъняване. Беше си го представял през цялата изминала нощ. Но сега бе различно.

— Уморен съм — извини се той.

— Знам — каза тя. — Но въпросът ми остава.

— Дали искам да дойдеш ли?

— Да.

— Няма нищо, което да желая повече.

Тя му повярва. И отговори, че навярно ще успее да дойде след няколко седмици, в началото на ноември. Още днес щеше да провери кога ще й бъде възможно.