Хенинг Манкел - Петата жена

— Комисар Валандер от полицията в Юстад — представи се Валандер. — Облечете си яке. Идвате с нас.

— Че къде?

Арогантността на мъжа насмалко щеше да накара Валандер да загуби самоконтрол. Хансон забеляза това и го сграбчи за ръката.

— Идваш с нас в Юстад — поясни Валандер, като си наложи да говори спокойно. — И много добре знаеш защо.

— Нищо не съм направил — оправда се Ескил Бенгтсон.

— Напротив — каза Валандер. — Дори си направил твърде много. Ако не си вземеш якето, ще трябва да пътуваш без него.

Дребна слаба женица изникна редом до мъжа.

— Какво има? — извика тя високо и гръмогласно. — Какво е направил?

— Не се бъркай, дето не ти е работа — сопна се мъжът и я блъсна обратно в къщата.

— Сложи му белезници — нареди Валандер.

Хансон се вторачи в него недоумяващо.

— Ама защо?

Търпението на Валандер вече се бе изчерпало. Той се обърна към един от пътните полицаи и получи чифт белезници. Изкачи се по стълбата, каза на Ескил Бенгтсон да си подаде ръцете и после му щракна белезниците. Всичко стана толкова светкавично, че Бенгтсон така и не успя да се окопити и да реагира. В този миг проблесна светкавица на фотоапарат. Един фотограф, който тъкмо бе изскочил от колата си, направи снимка.

— Откъде, по дяволите, пресата знае, че сме тук? — удиви се Хансон.

— Кажи „зеле“ — рече Валандер, като си помисли, че Ебба, освен надеждна, беше и много бърза. — Сега да тръгваме.

Жената отново бе излязла отвън. Изведнъж тя се нахвърли върху Хансон и започна да го налага с пестници. Фотографът снимаше. Валандер поведе Бенгтсон към колата.

— Ще ти се разплаче майката заради това — процеди Ескил Бенгтсон.

Валандер се усмихна.

— Сто процента — отговори. — Но това не е нищо в сравнение с онова, дето ти се пише на тебе. Да започнем ли веднага с имената? Кои участваха нощес?

Ескил Бенгтсон не отговори. Валандер безцеремонно го натика в колата. Междувременно Хансон се беше откопчил от побеснялата жена.

— По дяволите, трябвало е нея да завържат в кучешката колиба — каза той. Беше толкова възмутен, че чак трепереше. На бузата си имаше дълбока драскотина.

— Да потегляме — нареди Валандер. — Ти се качи в другата кола и отивай в болницата. Искам да знам дали Оке Давидсон е чул някакви имена. Дали е видял някой, който да прилича на Ескил Бенгтсон.

Хансон кимна и тръгна, фотографът дойде при Валандер.

— Получихме анонимно обаждане — каза той. — Какво става?

— Неколцина мести жители са нападнали и смазали от бой един невинен човек снощи. Изглежда, са си организирали един вид гражданска гвардия. Единственото провинение на мъжа е било, че имал нещастието да обърка пътя. Обявили го за крадец. Пребили са го почти до смърт.

— А мъжът в колата?

— Заподозрян е в съучастничество — обясни Валандер. — Освен това знаем, че именно той стои зад всичко това. Не ни трябват граждански гвардии в Швеция. Нито в Сконе, нито където и да било.

Фотографът искаше да зададе още един въпрос, но Валандер го възпря с жест.

— Ще има пресконференция — каза той. — Сега тръгваме.

Нареди да пуснат сирените и по обратния път. Няколко коли със зяпачи бяха спрели при отбивката към двора. Валандер се намести на задната седалка до Ескил Бенгтсон.

— Да започваме ли с имената? — попита той. — Така ще спестим време. И твоето, и моето.

Бенгтсон не отговори. Валандер усети силна миризма на пот, която струеше от него.

Трябваха му три часа, за да накара Ескил Бенгтсон да признае, че е участвал в побоя над Оке Давидсон. След това всичко се разви много бързо. Бенгтсон издаде и тримата си съучастници. Валандер разпореди незабавно да бъдат задържани. Дотогава колата на Оке Давидсон, скрита в изоставен навес за машини край една нива, вече бе докарана в участъка. Към три следобед Валандер убеди Пер Окесон, че четиримата мъже трябва да останат в ареста. След разговора с него отиде направо в залата, където чакаха неколцина журналисти. Когато Валандер влезе, Лиса Холгершон вече ги бе информирала за събитията от изминалата нощ. Този път той с радост очакваше да се срещне с пресата. Макар да съзнаваше, че Лиса вече е съобщила основната информация, той обрисува развоя на събитията още веднъж. Сякаш само веднъж не беше достатъчно.

— Четирима души току-що бяха задържани с прокурорска заповед — каза той после. — Не съществува абсолютно никакво съмнение, че те са виновници за побоя. По-тревожното е, че не било задължително да са го извършили точно те. Има още петима или шестима души, които са замесени в тази самоволна група охранители от Льодинге. Това са хора, които са решили да се поставят над закона. Как точно стоят нещата, можем ясно да видим в този случай, когато един невинен човек с лошо зрение и високо кръвно насмалко да бъде убит, задето се е изгубил с колата си. Въпросът е дали искаме да бъде така? Искаме ли да ни грози смъртна опасност всеки път, когато направим погрешен завой? Така ли стоят нещата? Нима от сега нататък всички ще бъдем в очите на другите крадци, изнасилвачи и убийци? Не мога да го кажа достатъчно ясно. Някои от хората, подведени да участват в тези незаконни и опасни отряди, може би не са разбирали в какво се забъркват. Могат да бъдат извинени, ако незабавно се откажат. Но онези, които са се присъединили с пълното съзнание какво вършат — за тях няма оправдание. Четиримата мъже, които задържахме днес, уви, са нагледен пример за това. Можем само да се надяваме, че наказанието, което ще им бъде наложено, ще послужи за назидание на останалите.