Хенинг Манкел - Петата жена

— Да. Ще разрешим случая. Мога да ви го обещая.

Излязоха отвън на улицата. Вятърът се беше усилил още повече.

— Какво мислиш за нея? — попита Бирш.

— Естествено, че не казва истината — рече Валандер. — Но сякаш и не лъжеше.

Бирш го изгледа недоумяващо.

— Как да го тълкувам? Че хем лъже, хем казва истината?

— Горе-долу — отвърна Валандер. — Не знам какво ще излезе от това.

— Направи ми впечатление една малка подробност — внезапно се обади Сведберг. — Тя каза „човека“. Не „мъжа“.

Валандер кимна. Той също го беше забелязал. Тя се бе надявала да заловят „човека“, убил Йожен Блумберг.

— Необходимо ли е това да означава нещо? — скептично попита Бирш.

— Не — отговори Валандер. — Но и на двама ни със Сведберг ни направи впечатление. Дори само това следва да значи нещо.

Решиха Валандер да се върне в Юстад с колата на Сведберг. Обеща колкото се може по-скоро да изпрати някой, който да го смени в Лунд.

— Това е важно — каза той още веднъж на Бирш. — Катарина Таксел е била посещавана в болницата от тази жена. Трябва да разберем коя е. Акушерката, която е ударила, даде много добро описание.

— Дайте ми го — предложи Бирш. — Може да я посети и в дома й.

— Била е много висока — обясни Валандер. — Самата Юлва Бринк е висока метър и седемдесет и четири. Смяташе, че нападателката е била около метър и осемдесет. Тъмна права коса със средна дължина. Сини очи, остър нос, тънки устни. Била е силна, без да изглежда дебела. Не особено изразен бюст. Мощта на удара сочи, че е силна. Можем да допуснем, че е в добра спортна форма.

— Това описание съответства на страшно много хора — отвърна Бирш.

— Винаги е така — продължи Валандер. — Въпреки това веднага разбираш, когато откриеш издирваното лице.

— Казала ли е нещо? Какъв е бил гласът й?

— Не е произнесла нито дума. Само я е ударила.

— Обърнала ли е внимание на зъбите й?

Валандер погледна към Сведберг, който поклати глава.

— Била ли е гримирана?

— Не повече от нормалното.

— Как са изглеждали дланите й? Имала ли е изкуствени нокти?

— Със сигурност знаем, че не е имала. Юлва смята, че е щяла да го забележи.

Бирш си бе водил записки. Кимна.

— Ще видим какво можем да свършим — рече той. — Наблюдението трябва да се проведе много дискретно. Тя ще бъде нащрек.

Разделиха се. Сведберг даде на Валандер ключовете от колата си. По пътя към Юстад Валандер се опита да проумее защо Катарина Таксел не иска да признае, че на два пъти е имала нощни визити, докато е лежала в Родилното в Юстад. Коя беше жената? Каква е връзката й с Катарина Таксел и Йожен Блумберг? Накъде водеха нишките? Как изглежда веригата, която води до убийството?

Беше го страх, че е поел в съвсем погрешна посока. Че направлява разследването встрани от правилния курс и се носи устремено към зона с невидими подводни рифове, където всичко ще свърши с пълно крушение.

Нищо друго не го тормозеше повече от това. Прокуждаше съня му, докарваше му язва. Мисълта, че под негово ръководство едно криминално разследване може да се носи с пълна пара към провал. Случвало му се бе и преди. Разследванията изведнъж започваха да се разпадат. Нямаше какво друго да се направи, освен да започнат пак от нулата. И то по негова вина.

В девет и половина паркира пред участъка в Юстад. Когато влезе на пропуска, Ебба го спря.

— Тук цари пълен хаос — осведоми го тя.

— Какво се е случило?

— Лиса Холгершон иска да говори с теб незабавно. Става дума за онзи мъж, когото със Сведберг сте намерили на пътя нощес.

— Ще говоря с нея — каза Валандер.

— Направи го незабавно — отвърна Ебба.

Валандер се запъти право към кабинета й. Вратата беше отворена. Хансон седеше вътре и изглеждаше пребледнял. Никога преди не бе виждал Лиса Холгершон толкова разстроена. Тя посочи към един стол.

— Смятам, че трябва да чуеш това, което има да разкаже Хансон.

Валандер си съблече якето и седна.

— Оке Давидсон — каза Хансон. — Тази сутрин си поговорих с него надълго и нашироко.

— Как е той? — поинтересува се Валандер.

— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност. И все пак положението е много лошо. Но не колкото историята, която ми разказа.

По-късно Валандер се убеди, че Хансон не преувеличава. Изслуша го, отначало с удивление, сетне с нарастващо възмущение. Хансон говори сбито и ясно. Въпреки това историята излизаше извън всякакви граници. Валандер чу неща, за които никога преди не би си и помислял, че могат да се случат. Сега се бяха случили и те трябваше да се примирят. Швеция постоянно се променяше. Най-често тези промени се прокрадваха незабелязано и се установяваха едва по-късно. Понякога Валандер имаше чувството, че през цялата структура на обществото преминава спазъм. Като полицай той наблюдаваше и преживяваше.