Хенинг Манкел - Петата жена

Един лекар стоеше изправен пред него. Изведнъж се разбуди напълно.

— Ще се оправи — съобщи лекарят. — Но е бил жестоко пребит.

— Значи не е катастрофа?

— Не. Побой. Доколкото можем да установим, няма вътрешни разкъсвания.

— Има ли документи у себе си?

Лекарят му подаде един плик. Валандер извади портфейл, който освен всичко друго съдържаше и шофьорска книжка. Името на мъжа бе Оке Давидсон. Валандер забеляза, че не е трябвало да шофира през нощта.

— Мога ли да говоря с него?

— Струва ми се, че е най-добре да почакате.

Валандер реши да помоли Хансон или Ан-Брит Хьоглунд да се заемат по-нататък. Въпреки че бяха нанесени тежки телесни повреди, засега трябваше да оставят случая на второ място. Нямаха достатъчно време.

Валандер стана да си ходи.

— Намерихме нещо измежду дрехите му, което мисля, че ще ви заинтересува — каза лекарят.

Подаде му лист хартия. Валандер разчете разкривените букви: „Крадец, обезвреден от нощните стражи“.

— Какви нощни стражи? — зачуди се.

— Нали писаха по вестниците — поясни лекарят. — За гражданската гвардия, която се сформира. Не е ли възможно да са се нарекли нощни стражи?

Валандер се вторачи невярващо в текста.

— Ето още нещо, което го потвърждава — продължи лекарят. — Листът бе прикрепен към тялото му. Беше защипан за кожата с телбод.

Валандер поклати глава.

— По дяволите, не може да бъде! — възкликна.

— Да — съгласи се лекарят. — Не е за вярване, че нещата са стигнали дотам.

Валандер не обичаше да се вози с такси. Тръгна пеш към дома през празния град. Мислеше за Катарина Таксел. И Оке Давидсон, който бе получил послание, защипано с телбод към тялото му.

Щом се добра до апартамента на „Мариягатан“ само си изу обувките и смъкна якето, след което се просна на дивана, заметнат с одеяло. Будилникът бе нагласен да звъни. Въпреки това не можеше да заспи. А и главата почна да го боли. Отиде в кухнята и разтвори няколко хапчета в чаша вода. Уличната лампа пред прозореца се полюшваше от вятъра. Отново си легна. Дрема неспокойно, докато будилникът иззвъня. Когато приседна на дивана, се почувства по-уморен, отколкото когато си легна. Отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода. След това си сложи друга риза. Докато чакаше да се свари кафето, позвъни на домашния телефон на Хансон. Мина доста време, преди да отговори. Валандер разбра, че го е събудил.

— Не съм готов с архивните материали от Йостерсунд — каза Хансон. — Седях до два през нощта. Остават ми около четири кила.

— После ще говорим за това — прекъсна го Валандер. — Искам само да отидеш до болницата и да говориш с мъж на име Оке Давидсон. Снощи е бил нападнат някъде около Льодинге. От хора, които най-вероятно са част от някаква гражданска гвардия. Искам ти да се заемеш със случая.

— Какво да правя с книжата от Йостерсунд?

— Ще се наложи да свършиш и двете неща едновременно. Сведберг и аз отиваме в Лунд. Ще научиш повече по-късно.

Затвори, преди Хансон да успее да зададе някакви въпроси. Нямаше сили да им отговори.

Точно в шест сутринта Сведберг спря пред вратата му. Застанал с чаша кафе до кухненския прозорец, Валандер го видя как пристига.

— Говорих с Мартинсон — осведоми го Сведберг, когато Валандер се качи в колата. — Ще помоли Нюберг да се заеме с щипката.

— Наясно ли е до какви изводи стигнахме?

— Струва ми се, че да.

— Да потегляме тогава.

Валандер се облегна назад и затвори очи. Най-доброто, което можеше да направи на път за Лунд, бе да поспи.

Сградата, в която живееше Катарина Таксел, се оказа жилищен блок, разположен на площад, чието име Валандер не знаеше.

— Може би ще е най-добре да се обадим на Бирш — каза Валандер. — Та да си нямаме разправии след това.

Сведберг се свърза с Бирш на домашния му телефон. Подаде слушалката на Валандер, който набързо обясни какво беше станало. Бирш обеща да дойде до двайсет минути. Чакаха, седнали в колата. Небето беше сиво. Не валеше дъжд. Но вятърът се бе засилил. Бирш спря колата си зад тяхната. Валандер подробно обясни какво са разбрали след разговора с Юлва Бринк. Бирш слушаше внимателно, но Валандер виждаше съмнението, изписано на лицето му.

Влязоха в сградата. Катарина Таксел живееше на втория етаж вляво.

— Аз ще стоя настрана — поясни Бирш. — Ти ще трябва да водиш разговора.

Сведберг позвъни на вратата. Тя се отвори почти мигновено. Пред тях стоеше жена по халат. Имаше тъмни кръгове от умора под очите си. Валандер си помисли, че му напомня на Ан-Брит Хьоглунд.