Хенинг Манкел - Петата жена

— Не е нужно това да се истинските им имена. А имената им като наемници.

— В такъв случай това са имената, които са ми известни. Мъжът, застанал в средата, е швед — продължи Валандер.

Екберг се изправи и изчезна в една съседна стая. Върна се с лупа в ръка. Отново започна да изучава снимката.

— Името му е Харалд Бергрен — уточни Валандер. — И заради него дойдох тук.

Екберг не каза нищо. Продължи да гледа снимката.

— Харалд Бергрен — повтори Валандер. — Водил си е дневник по време на войната. Познавате ли го? Знаете ли кой е?

Екберг остави снимката и лупата.

— Разбира се, че знам кой е Харалд Бергрен — отговори.

Валандер подскочи на стола. Не знаеше какъв отговор е очаквал, но определено не и този.

— Къде е той сега?

— Мъртъв е. Умря преди седем години.

Това бе възможност, която Валандер вече бе разглеждал. Въпреки това изпита разочарование, задето се бе случило преди толкова време.

— Какво е станало?

— Самоуби се. Нещо, което не е рядкост сред хората с голям кураж. Които са имали опит при боеве в тежки условия.

— Защо се е самоубил?

Екберг сви рамене.

— Смятам, че му беше дошло до гуша.

— До гуша от какво?

— От какво му е дошло до гуша на човек, когато отнеме живота си? От самия живот. Скуката. Умората, която те обзема, когато видиш лицето си в огледалото всяка сутрин.

— Какво се случи?

— Живееше в Солентуна, северно от Стокхолм. Една неделна сутрин пъхнал пистолета в джоба си и се качил на автобуса до последната спирка. Там отишъл в гората и се застрелял.

— Откъде знаете всичко това?

— Знам го. И това означава, че той едва ли има нещо общо с убийствата в Сконе. Освен ако не е възкръснал. Или е заложил мина, която чак сега се е взривила?

Валандер бе оставил дневника в Сконе. Може би беше грешка.

— Харалд Бергрен си е водил дневник в Конго. Открихме го в сейфа на единия от мъжете, които бяха убити. Търговец на коли, на име Холгер Ериксон. Това име говори ли ви нещо?

Екберг поклати глава.

— Сигурен ли сте?

— Паметта ми е без грешка.

— Можете ли да си обясните някак как дневникът се е озовал там?

— Не.

— Можете ли да предположите дали по някакъв начин тези двама мъже не са се познавали преди повече от седем години?

— Срещал съм се с Харалд Бергрен само веднъж. Беше в годината, преди да умре. Тогава живеех в Стокхолм. Една вечер дойде при мен. Беше превъзбуден. Разказа ми, че докато чака нова война, пътува из страната и работи един месец тук, друг там. Нали си имаше професия.

Валандер осъзна, че не е проучил тази възможност. Въпреки че го пишеше в дневника, на една от първите страници.

— Имате предвид, че е бил автомонтьор?

За пръв път Екберг се изненада.

— Откъде знаете?

— Пишеше го в дневника.

— Помислих си, че един автотърговец може понякога да се е нуждаел от още един монтьор. Може би Харалд е минавал през Сконе и е влязъл във връзка с този Ериксон.

Валандер кимна. Естествено, това бе една възможност.

— Беше ли е Бергрен хомосексуалист? — попита Валандер.

Екберг се усмихна.

— И то какъв! — отвърна.

— Това обичайно ли е сред наемниците?

— Не е задължително, но не е и необичайно. Предполагам, че се среща и сред полицаите?

Валандер не отговори.

— А сред консултантите по разрешаване на конфликти? — попита вместо това.

Екберг се бе изправил и стоеше до джубокса. Усмихна се на Валандер.

— Да, среща се — отговори.

— Публикувате обяви в „Терминатор“ — продължи Валандер. — Предлагате си услугите. Но не пише какви са въпросните услуги.

— Посреднича при осъществяването на контакти.

— Какви контакти?

— С различни работодатели, които биха представлявали интерес за някого.

— Военни мисии?

— Понякога. Телохранители, охрана при транспорт. Разнообразието е голямо. Ако искам, мога да захранвам шведските вестници с изумителни истории.

— Обаче не го правите?

— Ползвам се с доверието на клиентите си.

— Аз не съм от журналистическите среди.

Екберг отново бе седнал на стола.

— Тер-Бланш — каза Екберг. — Лидерът на Нацистката партия сред бурите. Има двама телохранители шведи. Само като пример. Но ако го кажете официално, аз, естествено, ще отрека.

— Нищо няма да кажа — обеща Валандер.

Нямаше повече въпроси. Все още бе рано да се каже дали информацията, която Екберг му даде, ще им свърши някаква работа.

— Мога ли да задържа снимката? — попита Екберг. — Имам малка колекция.

— Задръжте я — предложи Валандер и стана на крака. — Оригиналът е при нас.