Хенинг Манкел - Петата жена

Досети се, че е свързано с баща му. Беше реакция към всичко, което се случи. Може би това бе част от скръбта. Да се опита да се приспособи към един нов живот, който се е променил по драматичен начин.

Нямаше друго обяснение. Линда си имаше неин начин. Той посрещна кончината на баща си с непрестанни пристъпи на безсилие.

Запали двигателя и изкара колата от гаража. Рецепционистът му описа пътя много точно. При все това Валандер се загуби почти моментално. Типично за неделя, градът беше пуст. Имаше чувството, че блуждае из лабиринт. Трябваха му двайсет минути да намери верния път. Часът бе вече девет и половина. Спря пред един блок в онова, което според него бе старият квартал на Брюнес. Запита се дали наемните войници си поспиват до късно в неделя сутрин. А също и дали Юан Екберг изобщо е наемен войник. Това, че публикува обяви в „Терминатор“, не значи непременно, че е бил на военна служба.

Валандер седеше в колата и наблюдаваше блока. Дъждът се лееше. Октомври е месецът на безутешността. Всичко посивява. Цветовете на есента избледняват.

За миг беше склонен да се откаже от всичко и да се махне от там. Може да се върне в Сконе и да помоли някой от другите да се свърже с Екберг. А може да го направи и сам. Ако сега си тръгне от Йевле, навярно ще се прибере с по-ранен полет на „Стуруп“.

Естествено, не си тръгна. Валандер никога не би могъл да победи старшината, който носеше в себе си и който го надзираваше дали си изпълнява задълженията. Не пътуваше на разноските на данъкоплатците, за да си седи в колата и да зяпа дъжда. Излезе и пресече улицата.

Юан Екберг живееше на най-горния етаж. В сградата нямаше асансьор. От вътрешността на един апартамент се чуваше жизнерадостен акордеон. Някой пееше. Валандер се спря на стълбището и се заслуша. Беше полка. Усмихна се на себе си. Онзи, дето свири на акордеона, не си губи времето да зяпа безрадостния дъжд , помисли си той и продължи нататък.

Вратата на Екберг имаше вградени стоманени резета и допълнителна ключалка. Валандер натисна звънеца. Инстинктивно усети, че някой го наблюдава през шпионката. Позвъни отново, сякаш за да съобщи, че няма лесно да се откаже. Вратата се отвори. Имаше верига. В антрето беше тъмно. Мъжът, чийто силует се очертаваше вътре, беше много висок.

— Търся Юан Екберг — каза Валандер. — От криминалната полиция съм и идвам от Юстад. Ако вие сте Екберг, трябва са говоря с вас. Не сте заподозрян в нищо. Просто ми е необходима информация.

Гласът, който му отговори, беше рязък, почти писклив.

— Не говоря с полицаи. Независимо дали са от Йевле или от другаде.

Безсилието моментално изчезна. Валандер незабавно реагира на пренебрежителното отношение на мъжа. Не е бил толкова път само за да го изпъдят още на прага. Извади полицейската си карта и я показа високо.

— Работя по разкриването на две убийства в Сконе — обясни той. — Предполагам, че може и да сте чели за тях във вестниците. Не съм дошъл чак дотук, за да стоя пред вратата ви и да водя дебати. Вие сте в пълното си право да ме отпратите. Ала ще се върна. И тогава ще бъдете принуден да дойдете с мен в полицейското управление в Йевле. Можете да избирате.

— Какво искате да знаете?

— Или ме пуснете да вляза, или вие излезте — заповяда Валандер. — Няма да стоя да си приказваме през процепа на врата.

Вратата се затвори. После пак се отвори. Беше откачил веригата. В антрето светна силна лампа. Валандер се изненада. Беше нарочно разположена така, че да удря посетителя право в очите. Валандер последва мъжа, чието лице все още не беше видял. Влязоха във всекидневната. Пердетата бяха дръпнати, лампите запалени. Валандер се спря на прага. Бе като да прекрачиш в друго време. Стаята приличаше на реликва от петдесетте години. До стената имаше джубокс. Блестящите неонови цветове танцуваха под пластмасовия капак. Беше „Вюрлицер“. По стените имаше филмови афиши, на един от тях се мъдреше Джеймс Дийн, но останалите бяха предимно от различни военни филми. „Мъже в действие“. Американски морски пехотинци, които се сражават на японския бряг. От стените висяха и много оръжия. Байонети, мечове, револвери с дълги цеви. В стаята имаше диван и кресла от черна кожа.

Екберг стоеше и го наблюдаваше. Имаше късо подстригана коса и сякаш бе слязъл от някой афиш, като окачените на стената. Носеше шорти в защитен десен и бял потник. По ръцете си имаше татуировки. Мускулите му изпъкваха. Валандер разбра, че пред него стои културист. Погледът на Екберг го пронизваше.