Хенинг Манкел - Петата жена

Ето че отново се случва , помисли си Валандер. Нещо от миналото се завръща. Идвам тук, за да разбера защо Холгер Ериксон е завещал пари на църквата в Свенставик. Не получавам отговор на този въпрос. Затова пък научавам, че и тук е имало любител на птиците: жена, която е изчезнала преди повече от двайсет и пет години. Може би все пак ще получа отговор на моя въпрос. И така да е, все още нищо не разбирам.

— Следствените материали вероятно се пазят в Йостерсунд — рече Меландер. — Сигурно тежат доста килца.

Излязоха от църквата. Валандер се загледа в една птица, кацнала на стената на гробището.

— Чували ли сте да се говори за птица, която се нарича среден петнист кълвач? — попита той.

— Това е някакъв вид кълвач — обясни Меландер. — От името се разбира. Но не е ли изчезнал вид? Поне в Швеция?

— Застрашен вид е. На път е да изчезне — уточни Валандер. — В нашата страна не е забелязвана от петнайсет години.

— Може би съм я виждал едно време — колебливо каза Меландер. — Кълвачите вече се срещат рядко в днешни дни. Заедно със сечищата старите дървета изчезнаха. Кълвачите кацаха най-вече там. И по телефонните стълбове, разбира се.

Бяха стигнали до търговския център и спряха при колата на Валандер. Часът бе два и половина.

— Ще продължавате ли? — попита Меландер. — Или ще се прибирате в Сконе?

— Отивам в Йевле — отвърна Валандер. — Колко време отнема? Три-четири часа?

— По-скоро пет. Няма сняг, няма и заледявания. Пътищата са хубави. Обаче пак отнема толкова време. Дотам са почти четиристотин километра.

— Благодаря ви за помощта — каза Валандер. — И за вкусния обяд.

— Но не получихте отговорите, за които бяхте дошли.

— Може и да съм — отговори Валандер. — Времето ще покаже.

— Имаше един стар полицай, дето се занимаваше с изчезването на Криста Хаберман. Когато се случи, той беше на средна възраст. Продължи, докато се пенсионира. Казват, че това било последното, за което говорел на смъртния си одър. Какво й се е случило. Не му излизало от ума.

— Никой не е застрахован — подхвърли Валандер.

Сбогуваха се.

— Ако дойдете на юг, непременно се обадете — каза Валандер.

Меландер се засмя. Лулата му бе угаснала.

— Моите пътища водят най-вече на север. Но човек никога не знае.

— Ще съм ви благодарен, ако се обадите — рече Валандер накрая. — Ако тук се случи нещо, което да обяснява защо Холгер Ериксон е дарил пари на църквата.

— Странно е — поясни Меландер. — Ако е виждал църквата, човек би могъл да го разбере. Тя е толкова красива.

— Имате право — съгласи се Валандер. — Ако е бил тук, човек би могъл да го разбере.

— Може би някога е минал от тук? Без никой да разбере?

— Може би само определени хора — отвърна Валандер.

Меландер се вгледа в него.

— Имате нещо наум? — подхвърли.

— Да — потвърди Валандер. — Ала не знам какво точно.

Ръкуваха се. Валандер се качи в колата и потегли. В огледалото за обратно виждане Меландер стоеше и гледаше след него.

Шофира през безкрайни гори.

Когато пристигна в Йевле, вече се беше мръкнало. Намери хотела, чието име му бе дал Сведберг. Когато попита на рецепцията, го осведомиха, че Линда вече е пристигнала.

Въпреки че беше събота вечер, намериха едно тихо и спокойно ресторантче, където нямаше много клиенти. Радваше се, че Линда реши да дойде. Тъй като и двамата се намираха на непознато място, Валандер реши да сподели с нея идеите си за бъдещето.

Първо говориха за баща му и неин дядо, който вече го нямаше.

— Често съм се чудил на добрите ви отношения — започна Валандер. — Може би чисто и просто съм завиждал? Виждах ви двамата заедно и между вас имаше нещо, което си спомнях от собственото си детство и което после изчезна без следа.

— Може би е било добре да има едно поколение помежду ви — каза Линда. — Не е необичайно бабите и дядовците да се разбират по-добре с внуците си, отколкото децата с родителите си.

— Откъде знаеш?

— От собствен опит. Имам и приятели, които твърдят същото.

— Въпреки това винаги съм имал усещането, че пропастта помежду ни е излишна — продължи Валандер. — Така и не разбрах защо той не можа да приеме, че станах полицай. Поне да ми беше обяснил. Или да бе предложил алтернатива. Така и не го направи.

— Дядо си беше особняк — рече тя. — И с променливи настроения. А ти какво би казал, ако аз изведнъж дойда и съвсем сериозно ти заявя, че смятам да стана полицай?

Валандер се разсмя.

— Честно казано, не знам какво бих си помислил. И по-рано сме зачеквали темата.