Хенинг Манкел - Петата жена

След вечеря се прибраха в хотела. Термометърът до един железарски магазин показваше, че е два градуса под нулата. Седнаха във фоайето. Хотелът имаше малко гости, така че бяха сами. Валандер предпазливо започна да я разпитва как вървят нещата с актьорските й амбиции. Веднага забеляза, че хич не й се говори за това. Не и в този момент. Остави темата, но се разтревожи. За няколко години Линда многократно бе сменяла посоката и интересите си. Това, което държеше Валандер нащрек, бяха бързите обрати, които го оставяха с впечатлението, че са напълно необмислени.

Линда си наля чай от един термос и ненадейно го попита защо в Швеция се живее толкова трудно.

— Понякога си мисля, че има нещо общо с това, че престанахме да си кърпим чорапите — отбеляза Валандер.

Тя го изгледа недоумяващо.

— Говоря сериозно — продължи той. — Когато растях, Швеция беше страна, в която хората си изкърпваха чорапите. Даже се научих как да го правя в училище. И след това един ден това свърши. Скъсаните чорапи се изхвърляха. Никой вече не си наплиташе скъсаните, ръчно плетени чорапи. Цялото общество се промени из основи. Хабенето и хвърлянето станаха единственото правило, което наистина важи за всички. Е, имаше и такива, които упорстваха и продължаваха да си кърпят чорапите. Ала те нито се виждаха, нито се чуваха. Докато се отнасяше само за чорапите ни, тази промяна не беше от голямо значение, но много бързо се разпространи. Накрая се превърна в невидим, вездесъщ морал. Смятам, че това промени гледището ни за добро и зло, какво е позволено да причиниш на околните и какво не е. Всичко е станало толкова по-жестоко. Все повече хора, най-вече тези като теб, младите, се чувстват ненужни или нежелани в собствената си страна. И как реагират те? С агресия и презрение. Впрочем най-плашещото според мен е, че се намираме едва в началната фаза и нещата тепърва ще се влошават. Сега расте ново поколение, деца, които са по-млади от теб, и те ще реагират с още по-голямо насилие. Няма да си спомнят, че е имало време, когато всички сме си кърпели чорапите. Когато не сме изхабявали и не сме захвърляли нито чорапите, нито хората.

Валандер не се сещаше какво повече да каже, макар да му беше ясно, че тя очаква продължение.

— Може би не се изразявам много ясно — рече той.

— Така е — потвърди тя. — Но въпреки това ми се струва, че знам какво се опитваш да кажеш.

— Възможно е и аз да разсъждавам погрешно. Навярно всяко време изглежда по-лошо от предишното?

— Никога не съм чувала дядо да казва нещо такова.

Валандер поклати глава.

— Той живееше в свой собствен свят. Рисуваше картините си, където имаше власт над хода на слънцето. То неизменно виси на едно и също място, над пъна, със или без глухар, вече почти половин век. Понякога ми се струваше, че не знае какво се случва извън къщата. Беше начертал невидима стена от терпентин около себе си.

— Грешиш — възрази тя. — Той знаеше много.

— В такъв случай го е криел от мен.

— Понякога той дори пишеше стихове.

Валандер я изгледа недоверчиво.

— Нима е съчинявал стихотворения?

— Веднъж ми показа няколко. Сигурно после ги е изгорил. Обаче пишеше стихове.

— Ти също ли пишеш поезия? — попита Валандер.

— Може би — отвърна тя. — Не знам дали е поезия, но понякога пиша. За самата себе си. Ти не го ли правиш?

— Не — отговори Валандер. — Никога. Аз живея в свят на калпаво написани полицейски рапорти и съдебномедицински експертизи, пълни с нелицеприятни подробности. А пък да не говорим за всички писма, дето ги пращат от Дирекцията на полицията.

Тя смени темата толкова бързо, че впоследствие се зачуди дали не го е планирала предварително.

— Как е Байба?

— Благодаря, добре е. Как вървят нещата между нас обаче не зная. Надявам се, че ще дойде и ще поиска да заживее тук.

— Какво ще прави тя в Швеция?

— Ще живее с мен — заяви Валандер изненадано.

Линда бавно поклати глава.

— Защо мислиш, че няма да го направи?

— Не се засягай — каза тя. — Надявам се да осъзнаваш, че си човек, с когото трудно се живее под един покрив.

— Защо?

— Помисли за мама. Как смяташ — защо пожела да започне наново?

Валандер не отговори. Почувства се като жертва на огромна несправедливост.

— Ето че се ядоса — отбеляза тя.

— Не — отговори той. — Не съм се ядосал.

— Как тогава се чувстваш?

— Не знам. Много съм уморен.

Тя се премести от стола и седна до него на канапето.

— Това не означава, че не те обичам — каза тя. — Става въпрос за това, че се превръщам във възрастен. Разговорите ни ще стават различни.