Хенинг Манкел - Петата жена

Той кимна.

— Може би още не съм свикнал — отвърна. — Това ще да е.

Разговорът замря и те изгледаха един филм по телевизията. Линда трябваше да се върне в Стокхолм рано на следващия ден. На Валандер му се стори, че е зърнал частица от това, което им предстоеше. Щяха да се срещат, когато и двамата имаха време. Освен това от сега нататък тя щеше да казва онова, което действително мисли.

Малко преди един си пожелаха „лека нощ“ в коридора на хотела.

След това Валандер дълго лежа, опитвайки се да реши дали е загубил, или спечелил нещо. Детето го нямаше. Линда беше пораснала.

В седем часа се срещнаха за закуска в трапезарията.

После той я изпрати по краткия път до гарата. Докато стояха на перона и чакаха влака, движещ се с няколко минути закъснение, тя внезапно се разплака. Валандер стърчеше, без да знае какво да стори. Само допреди миг не даваше никакви признаци, че е разстроена.

— Какво има? — попита той. — Случило ли се е нещо?

— Липсва ми дядо — отвърна тя. — Сънувам го всяка нощ.

Валандер я прегърна.

— И аз също.

Влакът пристигна. Той чака на перона, докато замина. На гарата съвсем опустя. За миг се почувства като забравен и загубен, напълно безсилен.

Запита се дали силите му щяха да му стигнат.

Когато се върна в хотела, го чакаше съобщение. Беше от Роберт Меландер от Свенставик. Качи се в стаята си и набра номера. Вдигна съпругата на Меландер. Валандер се представи и не пропусна да й благодари за вкусния обяд, с който го бяха гостили предишния ден. После самият Меландер дойде на телефона.

— Цяла нощ съм си мислил — каза. — За какво ли не. Обадих се и на стария пощальон. Туре Емануелсон му е името. Потвърди, че Криста Хаберман редовно е получавала купища картички от Сконе. От Фалстербу, доколкото можа да си спомни. Не знам дали това е от значение. Ала си рекох за всеки случай да ви кажа. Получавала е огромна поща, свързана с птици.

— Как разбрахте къде съм отседнал? — учуди се Валандер.

— Обадих се в полицията в Юстад и попитах — отвърна Меландер. — Не беше трудно.

— Сканьор и Фалстербу са известни места, където любителите се събират да наблюдават птиците. Това е единственото логично обяснение защо е получавала толкова много картички оттам. Благодаря ви, задето си направихте труда да ми се обадите.

— Просто не спирам да си блъскам главата — продължи Меландер. — Защо онзи търговец на коли ще дарява пари на нашата църква?

— Рано или късно ще разберем отговора — обясни Валандер. — Ала това може да отнеме време. Както и да е, благодаря, че се обадихте.

След като разговорът приключи, Валандер остана седнал на стола. Още нямаше осем часа. Замисли се за внезапния пристъп на безсилие, който изпита на гарата. Чувството, че е в подножието на нещо непреодолимо. Замисли се и за снощния си разговор с Линда. Но най-вече мислеше за казаното от Меландер и това, което му предстоеше от тук нататък. Беше в Йевле заради конкретна задача. Оставаха шест часа до полета му. Колата под наем щеше да върне на летище „Арланда“. Взе някои книжа от пластмасовата папка в чантата му. Ан-Брит Хьоглунд бе написала, че като начало може да установи контакт с полицейски инспектор на име Стен Венгрен. В неделя щеше да си е у дома и да очаква обаждането на Валандер. По-нататък бе записала името на човека, публикувал обявите в легионерското списание. Казваше се Юан Екберг и адресът му беше в предградието Брюнес. Валандер застана до прозореца. Времето беше много мрачно. Валеше студен есенен дъжд. Зачуди се дали няма да обърне на сняг. И дали колата има зимни гуми. Но най-вече мислеше какво му предстои да свърши в Йевле. Струваше му се, че всяка измината крачка все повече и повече го отдалечава от същината, чийто център, макар и да не му беше известен, трябваше да съществува все някъде.

Докато стоеше до прозореца, отново го обзе усещането, че нещо му се изплъзва, че погрешно е разбрал или разтълкувал основен детайл в картината на престъпленията. Всичко се свеждаше до едни и същи въпроси. Защо тази демонстративна жестокост? Какво иска да ни каже убиецът? Неговият език. Шифърът, който още не бе успял да разгадае.

Разтърси глава, прозя се и си опакова багажа. Тъй като не знаеше за какво да говори със Стен Венгрен, реши да отиде направо при Юан Екберг. Ако не друго, то навярно би могъл да надникне в тъмния свят, където войници се предлагат за продан на онзи, който плаща най-много. Взе чантата и напусна стаята. Плати сметката на рецепцията и помоли да го упътят как да стигне до „Сьодра Фалтшерсгатан“ в Брюнес. После слезе с асансьора до подземия гараж. Когато се качи в колата, безсилието отново го обзе. Остана да седи, без да пали двигателя. Дали не се разболява? Не му беше зле, дори не беше и особено уморен.