Хенинг Манкел - Петата жена

— Кога ще можем да го отнесем? — попита той.

— Ще бъде в Юстад до един час — отвърна Нюберг. — Скоро привършвам тук.

Валандер кимна на Мартинсон. Тръгнаха към неговата кола. По пътя от летището Валандер му разказа за пътуването, което му бе дало яснота около едно важно обстоятелство. Но не доведе до напредък по другия въпрос. Защо Холгер Ериксон бе дарил пари на църквата в Йемтланд си оставаше загадка. Затова пък сега знаеха, че Харалд Бергрен е мъртъв. Валандер не се съмняваше, че Екберг е казал истината. Знаеше, че той е наясно за какво говори. Бергрен не би могъл да е пряко свързан със смъртта на Холгер Ериксон. Разбира се, щяха да проверят дали е работил при Ериксон. Но не можеха да разчитат, че това ще ги отведе напред. Някои парченца от пъзела нямаха друга стойност, освен да са налице, за да могат да бъдат поставени правилно най-важните. Отсега нататък Харалд Бергрен бе точно такова парченце.

Качиха се в колата и потеглиха обратно към Юстад.

— Може би Ериксон е давал временна работа на безработни наемни войници? — предположи Мартинсон. — Може би е дошъл някой след Харалд Бергрен? Който не си е водил дневник? Но комуто внезапно е хрумнало да изкопае смъртоносен капан за Ериксон? Поради една или друга причина.

— И това е възможност — колебливо каза Валандер. — Но как да обясним случилото се с Йоста Рюнфелд?

— Все още не разполагаме с разумно обяснение. Може би трябва да се съсредоточим върху Ериксон.

— Ериксон е умрял първи — поясни Валандер. — Но това не означава, че е първото звено във веригата от причини. Проблемът е, че не само нямаме мотив, но и не разполагаме със същинска отправна точка.

Мартинсон известно време мълча. Минаваха през Сьовестад.

— Защо куфарът му се е озовал точно край това шосе? — попита внезапно. — Когато Рюнфелд е бил на път в съвсем друга посока? Към Копенхаген? „Маршвинсхолм“ е в правилната посока за „Каструп“. Какво всъщност се е случило?

— Аз също бих искал да узная — отвърна Валандер.

— Успяхме да претърсим колата на Рюнфелд — добави Мартинсон. — Имал е място за паркиране от задната страна на кооперацията, в която е живял. Колата е „Опел“, модел от 1993-та. Всичко изглежда наред.

— Ключовете от колата?

— Бяха горе в апартамента.

Валандер се напомни, че все още не знаят дали Рюнфелд е поръчвал такси за сутринта, когато е трябвало да замине.

— Хансон каза, че е говорил с таксиметровата компания. Рюнфелд бил поръчал кола за пет часа сутринта. Щяла да го откара до Малмьо. Но във фирмата след това отбелязали поръчката като празен курс. Шофьорът чакал. После се обадили на Рюнфелд, защото сметнали, че се е успал. Никой не вдигнал телефона. Шофьорът си отишъл. Хансон каза, че човекът, с когото разговарял, бил много точен в описанието на случилото се.

— Изглежда като добре планирано нападение — каза Валандер.

— Това сочи за повече от един — отбеляза Мартинсон.

— Който също така е познавал плановете на Рюнфелд в подробности. Че е щял да замине рано сутрин. Кой би могъл да знае за това?

— Списъкът е ограничен. И всъщност вече го имаме. Мисля, че Ан-Брит Хьоглунд го състави. Анита Лагергрен от туристическата агенция е знаела, също и децата на Рюнфелд. Дъщерята е знаела само в кой ден е щял да заминава, не и че е било рано сутринта. Едва ли има някой друг.

— Ваня Андершон?

— Мислела си е, че знае, но не е така.

Валандер бавно поклати глава.

— Имало е и още някой, който е знаел — каза той. — В този списък липсва някой. Именно това е човекът, когото търсим.

— Започнахме да преглеждаме регистъра с клиентите му. Открихме различни данни, които сочат, че през годините се е занимавал с около четирийсет поръчки за следене. Или както там ги наричат. С други думи, не са толкова много. Четири годишно. Не можем да пренебрегнем възможността човекът, когото търсим, да се намира сред тях.

— Трябва да прегледаме регистъра внимателно — отвърна Валандер. — Ще е досадна работа. Но може и да се окаже, че си прав.

— Имам чувството, че целият този случай ще отнеме страшно много време.

Валандер си мислеше по същия начин. Напълно споделяше мнението на Мартинсон.

— Остава надеждата, че може и да грешиш — каза той. — Но едва ли е много вероятно.

Наближаваха Юстад. Часът беше пет и половина.

— Явно ще продават цветарницата — съобщи Мартинсон. — Децата са единодушни. Попитали са Андершон дали би искала да я поеме. Но се съмнявам, че има толкова пари.

— Кой ти каза?