Хенинг Манкел - Петата жена

След това се върнаха в хотела.

На следващия ден отлетяха с полет на „Алиталия“ до Копенхаген, бащата на Валандер седеше на същото място до прозореца, точно както и на отиване. Валандер забеляза, че ръцете му са хванали тен. Едва на ферибота до Лимхамн попита баща си дали е останал доволен от пътуването. Той кимна и измърмори нещо неразбираемо, а Валандер си знаеше, че няма да получи по-ентусиазиран отговор. В Лимхамн ги посрещна Йертруд, за да ги откара у дома. Оставиха Валандер в Юстад и по-късно вечерта, когато той се обади по телефона, за да попита дали всичко е наред, Йертруд отвърна, че баща му е в ателието си и рисува своя постоянно повтарящ се мотив — залязващо слънце над неподвижен, безветрен зимен пейзаж.

Валандер стана от леглото и отиде в кухнята. Часът беше пет и половина. Сложи да се вари кафе. Защо ли той излезе през нощта? Защо седя на върха на стълбите? Какъв бе този блясък в очите му при фонтана?

Все въпроси без отговор, ала за миг бе зърнал късче от съкровения вътрешен свят на баща си. Тогава прояви достатъчно здрав разум да остане отвъд невидимата преграда. Реши никога да не го разпитва за самотната му разходка из Рим през онази нощ.

Докато се вареше кафето, Валандер отиде в банята. Със задоволство забеляза, че има здрав и енергичен вид. Слънцето бе изсветлило косата му. След всички изядени спагети сигурно беше наддал няколко килца, но не се качи на кантара в банята. Чувстваше се отпочинал. Това беше най-важното. Доволен, че пътуването наистина се осъществи.

Фактът, че само след час отново ще се превърне в полицай, не будеше неприязън у него. Често след отпуск му беше трудно да се върне към работата си. През последните години тази неохота се засилваше. Имаше периоди, когато сериозно обмисляше да сложи край на кариерата си като полицай и да си потърси друго поприще, може би като завеждащ сигурността в някоя фирма. Съзнаваше обаче, че да бъде полицай е негово призвание. Това прозрение беше узрявало бавно, но неотменно. Никога не би могъл да бъде нещо друго.

Докато се къпеше под душа, си припомни събитията, разиграли се преди няколко месеца, по време на горещото лято и на онова толкова успешно за Швеция Световно първенство по футбол. Споменът за отчайващото преследване на серийния убиец, който в крайна сметка се оказа умопомрачено, едва четиринайсетгодишно момче, още го измъчваше. През седмицата в Рим успя да потисне тези мисли, но ето че сега отново се връщаха. Една седмица в Рим не променя нищо. Светът, към който щеше да се завърне, си беше все същият.

Седя на кухненската маса, докато не стана седем. Дъждът не спираше да се излива. Топлината на Италия се превърна блед спомен. В Сконе есента вече беше пристигнала.

В седем и половина той стана, излезе от жилището си и отиде с колата до полицейския участък. Колегата му Мартинсон пристигна едновременно с него и паркира наблизо. Поздравиха се набързо в дъжда и забързаха към входа на участъка.

— Как беше екскурзията? — полюбопитства Мартинсон. — Впрочем добре дошъл!

— Баща ми остана много доволен — отвърна Валандер.

— Ами ти?

— Беше хубаво пътуване. Също и топло.

Влязоха. Ебба, която повече от трийсет години работеше на пропуска на полицейското управление в Юстад, грейна за поздрав в широка усмивка.

— Възможно ли е човек да почернее толкова в Италия през септември? — учуди се тя.

— Да — отговори Валандер. — Ако стои на слънце.

Закрачиха по коридора. Валандер си помисли, че е трябвало да купи някакъв подарък на Ебба. Подразни се от собствената си несъобразителност.

— Тук всичко е спокойно — каза Мартинсон. — Никакви по-сериозни случаи. Почти нищо всъщност.

— Надяваме се есента да е спокойна — колебливо отбеляза Валандер.

Мартинсон изчезна да донесе кафе. Валандер отвори вратата на кабинета си. Всичко си беше както го остави. Бюрото стоеше празно. Закачи си якето и открехна прозореца. В отделението за входяща поща някой бе оставил куп напомнящи бележки от Националната дирекция на полицията. Придърпа към себе си най-горната, но после я пусна недочетена на масата.

Отнасяше се за един заплетен случай на контрабанда на автомобили от Швеция към бившите социалистически страни, който се бе проточил повече от година. Освен ако не се бе случило нещо важно по време на отсъствието му, то той трябваше да продължи работата си по разследването.

Най-вероятно, когато стане време да се пенсионира, след петнайсетина години, все още ще си работи по същия случай.