Хенинг Манкел - Петата жена

За нищо не съжалявам , мислеше си, докато вървеше по пътеката към кулата, която собственоръчно бе построил и където имаше навик да стои и гледа през бинокъла с надеждата да зърне птиците. Не съжалявам за нищо, защото е безсмислено човек да съжалява за делата си.

Беше красива септемврийска нощ.

Въпреки това нещо го безпокоеше.

Спря се на пътеката и се заслуша. Чуваше се само слабото шумолене на вятъра. Продължи да върви. Може би болката бе причина за тревогата му? Внезапните прорязвания в гърба? Безпокойството се пораждаше от нещо вътре, в самия него.

Отново спря и се обърна. Там нямаше нищо. Беше сам. Пътеката се спускаше надолу и водеше към един хълм. В самото му подножие се намираше широк ров, над който бе прекарал мостче. А там, на върха на хълма се издигаше наблюдателницата му. От външната врата на къщата разстоянието беше точно двеста четирийсет и седем метра. Запита се колко ли пъти бе минавал по тази пътека. Познаваше всяка извивка и всяка дупка. Въпреки това пристъпваше бавно и предпазливо. Не искаше да рискува да падне и да си счупи крака. Костите на старите хора стават трошливи. Това му беше известно. Попаднеше ли в болницата заради счупена бедрена кост, щеше да умре, защото нямаше да може да понесе да лежи и да бездейства в болничната постеля. Щеше да започне да размишлява над живота си. И тогава нищо не би могло да го спаси.

Изведнъж спря. Обади се бухал. Наблизо изпука клон. Звукът дойде откъм горичката, зад хълма с наблюдателницата. Стоеше неподвижен, всичките му сетива бяха напрегнати до краен предел. Бухалът отново избуха. След това всичко пак утихна. Недоволно измърмори под носа си и продължи напред.

Стар и бъзлив , помисли си. Страх го е от призраци, страх го е от тъмното.

Сега вече можеше да види наблюдателницата. Черна сянка на фона на нощното небе. До мостчето над дълбокия ров остават не повече от двайсет метра. Продължи да върви. Бухалът не се чу вече. Улулица , помисли си.

Определено беше улулица.

Внезапно се закова на място. Вече беше стигнал до мостчето.

Нещо бе станало с наблюдателницата на хълма. Беше някак различно. Примижа, за да вижда по-добре в тъмното. Не можеше да определи точно какво, но явно нещо се бе променило.

Въобразявам си , каза си. Всичко си е постарому. Кулата, която построих преди десет години, не се е променила. Просто зрението ми се е замъглило, това е всичко. Направи още една крачка, стъпи на мостчето и усети дървените дъски под нозете си. Все така се бе вторачил в наблюдателницата.

Нещо не е наред , помисли си. Мога да се закълна, че е станала с метър по-висока от снощи. Или пък всичко е само сън. Сънувам се как стоя горе в наблюдателницата.

В същия миг, в който го споходи тази мисъл, осъзна, че това беше самата истина. Горе на кулата имаше някой. Неподвижна сянка. Мимолетен пристъп на страх го накара да потрепери като от порива на лек ветрец. После го обзе гняв. Някой бе проникнал незаконно в земите му, изкачил се бе в кулата, без да му е дал разрешение. Най-вероятно беше бракониер, който дебне елените, пасящи в горичката от другата страна на хълма. Едва ли е някой друг любител-орнитолог.

Провикна се към сянката на кулата. Никакъв отговор, никакво движение. Отново го обзе неувереност. Навярно очите му се бяха замъглили и му играеха лоша шега.

Извика повторно и пак не получи отговор. Тръгна по мостчето.

Дъските се счупиха и той се сгромоляса през глава. Ровът беше дълбок повече от два метра. Полетя напред и даже не успя да разпери ръце, в опит да се хване за нещо.

После усети пареща болка. Дойде изневиделица и цял го преряза. Сякаш някой бе пронизал тялото му с нажежено копие. Болката бе толкова силна, че не можеше даже да извика. Точно преди да умре, осъзна, че още не е стигнал дъното на рова. Остана в капана на собствената си болка.

Последната му мисъл беше за ятата мигриращи птици над него. И за небето, което отлита на юг.

За последен път се опита да преодолее болката.

После всичко свърши.

Часът бе единайсет и двайсет, нощта на двайсет и първи септември 1994-та.

През тази нощ огромни ята от песнопойки и беловежди дроздове отлитаха на юг.

Дойдоха от север и се отправиха в югозападна посока над Фалстербу, на път към топлината, която ги очакваше там в далечните земи.

Когато всичко утихна, тя внимателно слезе по стълбата на кулата. Освети рова с джобното си фенерче. Холгер Ериксон беше мъртъв.