Хенинг Манкел - Петата жена

На третия ден посетиха Сикстинската капела. Близо час бащата на Валандер стоя, загледан в свода, изрисуван от Микеланджело. Бе като да гледаш възрастен човек, който отправя безмълвна молитва право към небето. Самият Валандер скоро го заболя вратът и бързо се отказа. Знаеше, че пред очите му е нещо много красиво. Ала съзнаваше, че баща му вижда безкрайно повече. Мина му греховната мисъл дали баща му не търси нарисуван някой глухар или залез върху прекрасната фреска. Веднага съжали за тази си мисъл. Без съмнение баща му — обикновен художник на реклами — с благоговение и озарение изучаваше шедьовъра на велик майстор.

Валандер отвори очи. Дъждът барабанеше.

През същата вечер, третата от съвместното им римско летоброене, у него се зароди подозрението, че баща му крои нещо, което иска да запази в тайна. Не знаеше какво е подбудило тази тревога у него. Вечеряха във „Вила Венето“ — безбожно скъпо, сметна Валандер, обаче баща му настоя, че могат да си го позволят. За пръв и последен път бяха заедно на екскурзия в Рим. Могат да си позволят да вечерят прилично. После се прибраха пеш, като се шляеха из града. Вечерта бе топла, отвред ги обграждаха хора и бащата на Валандер говореше за фреската на тавана на Сикстинската капела. На два пъти объркаха пътя, преди да стигнат обратно в хотела. След първоначалния му изблик заради часа за закуска към бащата на Валандер се отнасяха с голямо уважение и получиха ключовете си, придружени с почтителни поклони, след което се качиха по стълбите. В коридора си пожелаха лека нощ и затвориха вратите. Валандер си легна и се заслуша в шумовете, които проникваха откъм улицата; може би бе мислел за Байба, а може би заспиваше.

Внезапно се разбуди. Нещо го глождеше. Наметна халата си и слезе до рецепцията. Всичко беше много спокойно. Нощната смяна бе на мястото си и гледаше програмата на едно телевизорче с приглушен звук. Валандер си купи бутилка минерална вода. Рецепционистът беше младо момче, което работеше нощем, за да се издържа, докато следва теология. Разказал бе това на Валандер още първия път, когато той слезе до рецепцията, за да си купи вода. Имаше тъмна, чуплива коса, родом бе от Падуа, казваше се Марио и говореше отличен английски. Валандер стоеше на рецепцията с бутилката вода в ръка, когато неочаквано помоли младия нощен портиер да се качи до стаята му и да го събуди, ако баща му слезе във фоайето през нощта или излезе от хотела. Момчето на рецепцията само го изгледа озадачено: вероятно работеше тук толкова дълго, че среднощните прищевки на гостите вече не можеха да го изненадат. Кимна утвърдително: да, разбира се, ако старият господин Валандер излезе през нощта, веднага ще почука на вратата на стая трийсет и две.

Случи се през шестата нощ. През този ден бродиха из Римския форум и дори посетиха галерията „Дория Памфили“. Вечерта преминаха през мрачните подземни проходи, които водят от Испанските стълби до „Вила Боргезе“, и вечеряха — Валандер отново се изуми, когато видя сметката. Това бе последната им вечер на това щастливо пътуване, което не можеше да се опише по друг начин и което клонеше към своя край. Баща му излъчваше все същата неизчерпаема енергия и любопитство, както през цялата ваканция. Разходиха се из града и на път за хотела спряха в едно заведение, за да изпият по кафе, вдигнаха наздравица с чаша грапа. В хотела получиха ключовете си. Вечерта бе топла, както всяка друга вечер през тази септемврийска седмица. Валандер заспа веднага щом главата му докосна възглавницата.

В един и половина на вратата се почука.

Първо не осъзна къде се намира. В полусън скочи да отвори вратата. Там стоеше момчето от рецепцията, което на безупречния си английски му обясни, че възрастният господин, бащата на signor Валандер, току-що е излязъл от хотела. Валандер навлече дрехите си. Когато излезе, видя баща си уверено да крачи на отсрещната страна на улицата. Синът го последва от разстояние. За пръв път шпионираше собствения си баща и разбра, че шестото чувство не го е подвело. Отначало Валандер не беше сигурен в каква посока се движат. После, когато улиците започнаха да се стесняват, осъзна, че вървят към Испанските стъпала. Продължи да спазва дистанцията. В топлата римска нощ видя баща си да изкачва всичките многобройни Испански стъпала, чак до църквата с двете камбанарии. Там възрастният мъж седна — мяркаше се като черна точица високо горе, а Валандер остана скрит в сенките. Останаха така почти час. Накрая баща му се изправи и слезе обратно по стълбището. Синът продължи да го следи, това беше най-тайнствената задача, която бе изпълнявал някога, и ето че скоро се озоваха при фонтана Ди Треви. Там баща му не хвърли монета през рамо, а просто съзерцава водата, бликаща в големия фонтан. На оскъдната светлина Валандер долови някакъв влажен блясък в очите му.