Хенинг Манкел - Петата жена

Към осем и четвърт стана и се запъти към заседателната зала. В осем и половина всички служители от Криминалния отдел на полицията в Юстад се събираха, за да обсъдят задачите си за предстоящата седмица. Валандер обиколи залата и се поздрави с колегите си, които единодушно се възхитиха от слънчевия му загар. После седна на мястото си. Настроението беше обичайното за понеделник сутрин и за есента: сиво, уморено, всички бяха малко отнесени. Тъй като новата им шефка Лиса Холгершон беше в Стокхолм, срещата ръководеше Хансон. Мартинсон имаше право. През седмицата, в която Валандер бе отсъствал, не се беше случило кой знае какво.

— Предполагам, ще трябва да се върна към моята контрабанда на коли — рече Валандер, без да крие неохотата си.

— Освен ако не предпочиташ да се заемеш с един взлом — отвърна Хансон окуражително. — В една цветарница.

Валандер го изгледа изненадано.

— Взлом в цветарница ли? Какво са откраднали? Лалета?

— Нищо, доколкото можахме да разберем — отговори Сведберг, като се почеса по оплешивялото теме.

В същия миг вратата се отвори и Ан-Брит Хьоглунд връхлетя вътре. Тъй като съпругът й монтьор, изглежда, винаги беше в командировка в някоя далечна страна, чието име никой не бе и чувал, тя сама трябваше да се справя с отглеждането на двете им деца. Утрините й бяха хаотични и тя честичко закъсняваше за съвещанията. Ан-Брит работеше в полицията на Юстад вече малко повече от година. Беше най-младият служител на Криминалния отдел. Отначало някои от по-възрастните полицаи, измежду които Сведберг и Хансон, открито показваха недоволството си, че имат жена за колега. Но Валандер отрано прозря, че тя има дарба за полицейската работа, и я взе под крилото си. Вече никой не коментираше честите й закъснения, поне не и когато той бе наблизо. Тя седна на масата и весело кимна на Валандер, приятно изненадана, че вече се е върнал от отпуска.

— Говорим за цветарницата — продължи Хансон, щом тя седна. — Сметнахме, че Курт би могъл да хвърли едно око.

— Влизането с взлом е станало миналия четвъртък през нощта — обясни тя. — Продавачката, дето работи там, го установила, когато отишла на работа в петък сутринта. Крадците са се вмъкнали през един прозорец откъм задната страна на сградата.

— Какво е било откраднато? — попита Валандер.

— Нищо.

Валандер се намръщи.

— Какво означава това? Нищо?

Ан-Брит сви рамене.

— Нищо значи нищо.

— На пода имаше петна от кръв — додаде Сведберг. — А собственикът е заминал.

— Цялата история звучи много странно — отбеляза Валандер. — Дали си заслужава да й отделяме толкова много време?

— Историята е особена — намеси се Ан-Брит Хьоглунд. — А дали си заслужава отделеното време, това не мога да кажа.

Валандер бързо премисли и реши, че поне няма да се налага веднага да се зарови в безнадеждното разследване за контрабандния износ. Щеше да си отпусне един ден да привикне с факта, че вече не е в Рим.

— Всъщност бих могъл да хвърля един поглед — предложи той.

— Аз се занимавам със случая — каза Ан-Брит. — Цветарницата се намира в центъра на града.

Заседанието приключи. Дъждът продължаваше да вали. Валандер отиде да си вземе якето. Потеглиха с колата му към центъра.

— Как беше пътуването? — попита тя, когато спряха на червения светофар пред болницата.

— Видях Сикстинската капела — отвърна Валандер, зазяпан в дъжда. — И доживях баща ми да е в добро настроение през цялата дълга седмица.

— Изглежда, е било хубаво пътуване — отбеляза тя.

Светофарът светна зелено и те продължиха. Тя го направляваше, понеже той не бе сигурен къде точно се намира цветарницата.

— Е, как са нещата тук? — попита Валандер.

— За една седмица нищо не може да се промени — обясни тя. — Беше спокойно.

— А новата шефка?

— В Стокхолм е да обсъждат новите предложения за съкращения. Според мен ще излезе добра. Добра поне колкото беше Бьорк.

Валандер я стрелна с поглед.

— Никога не съм мислил, че го харесваш.

— Правеше каквото може и доколкото силите му позволяваха. Какво повече да иска човек?

— Нищо — съгласи се Валандер. — Абсолютно нищо.

Спряха на „Вестта Валгатан“, на ъгъла с „Потмакаргренд“. Цветарницата се наричаше „Симбия“. Силният вятър люлееше табелката с името. Останаха в колата. Ан-Брит Хьоглунд му подаде няколко документа в пластмасов джоб. Докато я слушаше, Валандер ги прегледа.

— Собственикът на цветарницата се казва Йоста Рюнфелд. Заминал е. Продавачката отишла в магазина малко преди девет часа, в петък сутринта. Открила, че един прозорец от задната страна на магазина е счупен. Парченца стъкло били пръснати отвън на земята и вътре, при прозореца. На пода в магазина имало следи от кръв. Като че ли нищо не е било откраднато. Не държали пари в магазина нощно време. Позвънила в полицията в девет и три минути. Малко след десет бях там. Всичко бе точно, както го беше описала. Счупен прозорец. Петна от кръв по пода. Нищо откраднато. Цялата работа беше малко странна.