Хенинг Манкел - Петата жена

Още тогава съвестта започнала да я гризе заради всичко, сполетяло въпросната пета жена. Не само задето била така брутално убита в страна, която Франсоаз обичала толкова много, но която била разкъсвана от вътрешни противоречия. В писмото си се бе опитала да разкаже малко за себе си и да обясни какво се случва в родината й. Баща й бил роден във Франция, но дошъл в Алжир като дете с родителите си. Там отраснал и там се оженил за алжирка. Франсоаз, най-голямото от петте им деца, винаги се чувствала сякаш е стъпила с единия крак във Франция, а с другия в Алжир. Но вече нямаше никакви съмнения. Алжир бе нейната родина. И именно затова толкова силно се измъчваше от междуособиците, раздиращи страната. Ето защо не искаше да изпада в конфликт със себе си и страната си, като сътрудничи в заличаването на тази жена, в изфабрикуването на автомобилна катастрофа, без след това да поеме отговорност за факта, че Ана Андер е пребивавала в родината й. Франсоаз Бертран започнала да страда от безсъние. Най-накрая решила да пише на дъщерята на убитата, за да й разкаже истината. Наложила си го въпреки лоялността, която питаела към полицията. Молеше името й да остане в тайна. Написаното от мен е истината , пишеше тя в края на писмото. Може би допускам грешка, като ви разказвам какво се случи. Но нима бих могла да постъпя по друг начин? Открих чанта с писма, които една жена е написала до дъщеря си. Сега ви пиша как те попаднаха в ръцете ми и ви ги препращам.

В плика Франсоаз Бертран бе изпратила незавършените писма заедно с паспорта на Ана Андер.

Дъщерята на Ана обаче не прочете писмата. Остави ги на пода на балкона и дълго плака. Едва на зазоряване стана и отиде в кухнята. Дълго седя неподвижна до кухненската маса. Главата й бе съвсем празна. Ала после всичко придоби кристална яснота. Осъзна, че през всичките тези години просто е чакала. Как по-рано не го е разбрала — нито факта, че чака, нито пък какво точно. Сега обаче знаеше. Имаше своя мисия и повече не бе нужно да отлага, за да я изпълни. Моментът настъпи. Майка й бе починала. Една врата се беше разтворила широко.

Стана и отиде да донесе кутията, пълна с документи, и голямата тетрадка, които държеше в кашон под леглото в спалнята си. Разпиля нагънатите листове върху масата пред себе си. Знаеше, че са точно четирийсет и три на брой. На един от тях имаше черно кръстче. После започна да ги разгъва, един по един.

Кръстчето се намираше на двайсет и седмия лист. Отвори книгата и прокара пръст по редовете с имена, докато стигна до двайсет и седмата колона. Взря се в името, което сама бе изписала, и пред очите й бавно изплува едно лице.

Затвори книгата и прибра документите в кутията.

Майка й беше мъртва.

Вече нямаше съмнение, нямаше връщане назад.

Щеше да си даде една година, за да се справи с мъката и да се подготви. Но не повече.

Отново излезе на балкона. Запали цигара и се загледа в града, който тепърва се будеше. Откъм морето се задаваше дъждовна буря.

Малко след седем отиде да си легне.

Беше утрото на двайсети август 1993-та година.

21 септември — 11 октомври 1994 година

Беше малко след десет часа вечерта, когато той най-после завърши поемата.

Последните строфи бяха трудни за написване и му отнеха най-много време. Опитваше се да постигне един меланхоличен, но същевременно красив изказ. Няколко варианта се бяха озовали незавършени в кошчето. На два пъти насмалко да се откаже. Ала ето че сега поемата лежеше на писалището му. Неговата елегия за средния пъстър кълвач, който в Швеция бе застрашен от изчезване вид и не е бил забелязван в страната от началото на осемдесетте години на двайсети век. Още една птица е на път да бъде заличена от човека.

Стана и изпъна гърба си. От година на година му беше все по-трудно да седи с часове приведен над писанията си.

Старец като мен не бива вече да пише стихове, каза си той. Когато човек е на седемдесет и осем години, мислите му едва ли ще имат стойност за някой друг, освен за самия него. Същевременно знаеше, че не е прав. Само в западния свят на възрастните се гледа със снизхождение или презрително съчувствие. В други култури старостта е почитана като период на възвишена мъдрост. Щеше да продължи да пише стихове до сетния си дъх. Докато има сили да държи писалката и разсъдъкът му е ясен както сега. Не умееше нищо друго. Вече не. Някога, много отдавна бе добър търговец на коли. Толкова способен, че надмина всичките си конкуренти. Носеше му се славата на човек, който не се дава лесно в преговорите и сделките. Продаваше коли, та пушек се вдигаше. През най-силните си години бе имал филиали в Томелила и Шьобу. Натрупал бе достатъчно голямо състояние, за да може да си позволи да живее в известен лукс.