Хенинг Манкел - Петата жена

Водачът извади камата от джоба си и преряза гърлото на петата жена.

Сетне излязоха от къщата също така незабелязано, както се бяха вмъкнали. В прикритието на мрака ги очакваше колата. Когато се зазори, Ел Куед и петте мъртви жени бяха останали далеч зад тях.

Това се случи през май 1993-та.

Писмото пристигна в Юстад на деветнайсети август. Марката бе африканска и следователно го изпращаше майка й, затова тя изчака подходящ момент, за да го отвори. Искаше да го прочете на спокойствие. Дебелината на плика й подсказваше, че съдържа доста страници. Повече от три месеца не беше получавала вести от майка си, та със сигурност имаше много за разказване. Остави писмото да си стои на масата във всекидневната и реши, че ще го отвори чак довечера, но внезапно почувства някаква неясна тревога. Защо този път майка й бе написала името и адреса на машина? Със сигурност щеше да намери отговора в писмото. Наближаваше полунощ, когато отвори балконската врата и седна в шезлонга, едва побиращ се сред саксиите с цветя. Беше красива, топла августовска вечер — може би една от последните за тази година. Есента вече настъпваше, спотайвайки се невидима. Отвори плика и започна да чете.

Едва после, след като изчете писмото докрай и го остави, се разплака. Вече знаеше, че със сигурност е написано от жена. Убеди я не само изящният почерк. Подсказваше го и подборът на думи, с които непознатата колкото се може по-милостиво описваше ужасните неща, които се бяха случили. В разказа й обаче нямаше място за милост. Само действие. Нищо повече.

Жената, написала писмото, се казваше Франсоаз Бертран и бе полицай. Без да става напълно ясно, се подразбираше, че работи като криминален инспектор в отдел „Убийства“ на алжирската полиция. В това си качество бе научила за събитията, разиграли се през една майска нощ в градчето Ел Куед, югозападно от столицата Алжир.

Фактите по случая бяха очевидни, ясни и крайно ужасяващи. Четири монахини с френско гражданство били изклани от неизвестни извършители. Сигурно бе, че убийците принадлежат към фундаменталистките групировки, поставили си за цел да изгонят всички чуждестранни граждани от страната. Така държавата щеше да бъде отслабена, за да може после да се предизвика криза. В образувалия се вакуум щеше да се създаде фундаменталистката държава. И четирите монахини били с прерязани гърла, а извършителите не бяха оставили следи — само кръв, гъста, засъхнала кръв навсякъде.

На местопрестъплението обаче имало и още една пета жена — шведска туристка, която неколкократно била подновявала разрешителното си за пребиваване в страната и случайно нощувала при монахините, когато неизвестните мъже ги нападнали с кинжалите си. От паспорта й разбрали, че се е казвала Ана Андер, била на шейсет и шест години и пребивавала в страната легално, с туристическа виза. Там, освен това имало и самолетен билет без фиксирана дата за връщане. Случаят с четирите убити монахини вече бил достатъчно зловещ, а тъй като Ана Андер, изглежда, пътувала сама, подложени на политическия натиск, разследващите полицаи решили да не споменават, че е имало и пета жена. В зловещата нощ тя чисто и просто не е била там. Леглото й било празно. Вместо това написали в доклада, че е загинала при автомобилна катастрофа, и я погребали без име в необозначен гроб, като лице с неустановена самоличност. Всяка следа от нея била заличена. И на този етап в историята се появила Франсоаз Бертран. Рано една сутрин началникът ме повика , пишеше тя в дългото писмо, и заповяда незабавно да замина за Ел Куед . По това време шведката вече била погребана. Задачата на Франсоаз Бертран била да заличи всяка следа, която евентуално е останала, и после да унищожи паспорта й, както и други принадлежности.

Ана Андер никога не е пристигала, нито е пребивавала в Алжир. Заличена от всички официални регистри, тя е престанала да съществува за алжирските власти. Именно тогава Франсоаз Бертран намерила чанта, която следователите, разследващи убийството, не били открили. Стояла зад един гардероб. Или може би била поставена върху високата мебел и после паднала на пода, това не могла да установи. Но там имало писма, които Ана Андер била започнала да пише. Били адресирани до дъщеря й, която живеела в град на име Юстад в далечна Швеция. Франсоаз Бертран се извиняваше, задето е прочела тази толкова лична кореспонденция. Обърнала се за помощ към един алкохолизиран шведски художник, когото познавала в столицата, и той й превел писмата, без да подозира за какво всъщност става дума. Франсоаз си записала преводите на писмата и нещата започнали да се изясняват.