Марк Олдън - Силата ТЕ

Ай-Линг припадна.

Още не бе дошла на себе си, когато четиримата мъже, които вързаха Чан Фау, я завлякоха пред Пао. Той кимна на Занг Ву, който заповяда да я съблекат и да я задържат на земята. После Пао включи касетофона в скута си. Красивият глас на Ай-Линг огласи двора.

Той остави касетофона на земята и с огромни усилия се надигна от фотьойла. Подаде ръка на Занг. Дребният, кльощав мъж извади джобно ножче, отвори го и му го подаде.

Ай-Линг погледна към съпруга си и помоли за милост.

Пао се затътри към нея. Чехлите му се влачеха по тухлената настилка. Когато стигна до Ай-Линг, той се наведе между двамата мъже и бавно направи разрез на корема й. Писъците й се смесиха с пеенето й.

Разрезът не беше дълбок. Изпадналата в истерия жена рязко се дръпна от похитителите си. Пао, студен и безчувствен, я погледна и се обърна.

Седнал във фотьойла, той наблюдаваше как четиримата мъже вадят ножчета от джобовете си. После те погледнаха към Пао. Той кимна.

Четиридесет минути по-късно четиримата работещи по заповед на Пао внимателно одраха кожата на Ай-Линг от кръста нагоре и я вдигнаха над главата й. С изключение на Пао, Занг Ву и кривокракия полицай всички гледаха встрани от нещастницата.

Мъжете, които одраха половината й кожа, спряха и погледнаха към Пао. Той се изправи, подхвърли им касетофона и поиска да продължат с Ай-Линг, да я убият с бавна, мъчителна смърт.

Манила, март

Ди Палма стоеше на балкона на хотелския си апартамент и гледаше хеликоптера, който се издигаше от площадката шест етажа по-нагоре. Секунди по-късно хеликоптерът зави наляво и се насочи на юг към летището.

В двора крякаха тропически птици, хотелски слуги с червени сака им носеха вечерята от плодове и семена. Слънцето почти се скри зад хоризонта. В падащия мрак други слуги включваха осветлението около тенискортовете и огромния плувен басейн.

Франк се върна в апартамента си, седна на дивана от тапициран бамбук и вдигна крака върху ниската дървена масичка до вазата, от която се носеше миризма на орхидеи. Допи минералната вода от чашата си и си погледна часовника. Почти 8:20. Проститутката закъсняваше с двадесет минути.

Преди три часа, докато си оставяше багажа в апартамента с изглед към Манилския залив, който му струваше 500 долара на ден, той каза на Федерико, шефа на пиколата:

— Искам компания.

Федерико, здрав филипинец на средна възраст, с тънки като молив мустачки и мазен поглед, кимна:

— Разбира се.

— Познаваш ли една дама на име Хузиана де Вега?

Усмихнатият Федерико пое петдесетдоларовата банкнота и каза:

— В колко часа да ви я доведа?

— Да кажем в осем. Обясни й, че някои хора от Хонконг са ми я препоръчали горещо. Парите не са проблем. Ще съм й много благодарен, ако успее да дойде. Според Мартин Маки Де Вега се събличала гола пред клиентите си, намазвала се с блестяща паста и танцувала като буря.

Федерико се усмихна:

— За щастие тя току-що се завърна от кратка ваканция. Давам ви дума, сър, тя със сигурност ще ви посети довечера. — Богатите американци бяха божи дар за нуждаещите се, а Федерико, с тринадесет деца и още едно на път, беше нуждаещ се като всички филипинци. Щеше да достави дребната курва на американеца даже ако трябваше да я влачи за най-скъпия й орган.

Ди Палма му даде напътствия:

— Не споменавай името ми. Кажи само, че джентълменът от апартамент 557 е чул много хубави неща за нея и иска да се наслади на компанията й. Кажи на госпожица Де Вега, че ако трябва да откаже някой предишен ангажимент, аз ще я обезщетя.

— Сър, давам ви дума, че тя ще бъде при вас довечера. Можете да разчитате на това. — Той намигна.

Тъй като чукането на госпожица Де Вега не влизаше в плана, Ди Палма не отвърна на намигването. Възнамеряваше да си поиграе с мозъка на малката дама, нищо повече. Да я обработи психологически. Да й покаже откраднатия „Филип Патек“, намерен на мястото на пожара в „Таалтекс“. Да я накара да признае, че е подарила часовника на Леон Баколод от охраната на „Таалтекс“, който й беше любовник.

После щеше да й съчувства за вината, която тя щеше да изпита за пожара в „Таалтекс“. Защото ако беше дала часовника на Баколод, това го превръщаше в главен заподозрян в палежа и в убийството на четиридесет и пет жени. Ако той бе подпалил бараката по заповед на Лин Пао и тя знаеше, това можеше да й тежи на съвестта. Но можеше и да не й тежи. Угризенията бяха едно нещо, а чувството за самосъхранение — съвсем друго.