Марк Олдън - Силата ТЕ

Твърдейки, че Китай се бори за живота им, КМТ насочи оръдието срещу лутераните. Ръководителите на мисията протестираха, твърдейки, че са тук да спасяват живот, не да го отнемат. Никой не обърна внимание на протестите им. Оръдието беше разположено в двора на мисията и щеше да остане там, докато и последният японски нашественик бъде изтласкан обратно в морето.

Оръдието беше чехословашко, ръждиво и повредено. След като го поставиха, никой нито стреляше с него, нито го поддържаше. Стоеше си там, грозна, дива купчина метал, осеяна с птичи изпражнения и изоставено от всички, с изключение на сираците от мисията, които го използваха като играчка. Типично за Китай. Всичко за фасадата, даже да е погрешно.

От друга страна, Рода знаеше, че лутераните нямат късмет. Главорезите на Чанг можеха да затворят мисията, да ограбят параклиса, пансиона на сираците, училището. И разбира се, болницата. Крадливите грубияни от КМТ хвърляха покварената си сянка, където и да отидеха.

Застанал зад Рода, Томас Сървис се наведе и я целуна. Тя му се усмихна. Само седем седмици оставаха до сватбата им. Седем седмици, докато станат мъж и жена. Струваше й се, че времето върви прекалено бавно.

Той притежаваше всичко, което тя търсеше у мъжа. Беше християнин, мил и трудолюбив, уважи желанието й да остане девствена до сватбата. Лекарите, сестрите и евангелистите в мисията го смятаха за най-добрия лекар в Южен Китай, дори и в цялата страна.

Той й помогна да свикне в тази сурова земя, която тя започваше да обича. Когато пристигна, не беше сигурна дали ще изкара и седмица. Мухите, комарите и плъховете я влудяваха. Помисли, че ще припадне, когато за първи път видя прокажен. Навсякъде около нея китайците измираха от холера, дребна шарка, тифус и още толкова много болести, които й беше трудно да изброи.

И войната. Мили боже, жертвите. Стотици мъже, жени и деца минаваха всяка седмица през болницата — тела, обезобразени от куршуми и експлозиви. Рода, която никога в живота си не беше пътувала в чужбина, вече възнамеряваше да хване първия самолет и да си тръгне от Чонкин.

Томас Сървис промени намеренията й. Той обичаше китайците и им служеше с цялото си сърце. Баща му и майка му, и двамата лутерански евангелисти, бяха основали мисията в Чонкин. Те работиха там и бяха убити през 1940 при японска въздушна атака. Бяха погребани един до друг на хълма, издигнал се над пристанището, където влекачите дърпаха въжетата на джонки, пълни със стоки.

Израснал в Китай, Сървис завърши медицинския колеж в Орегън Рийд в началото на войната. „Върнах се, сподели той с Рода, — защото щях да се ненавиждам, ако не бях го направил.“ Предложили му чин във флота и държавна заплата. Щяла да последва и доходна странична практика.

Той й разказа как предчувствал, че родителите му няма да доживеят края на войната. Още една причина да бъде с тях, докато може. След завръщането му те прекарали заедно три години. Да се върне в Китай било най-разумното нещо, което направил.

И Рода хареса Китай. Тук се нуждаеха от нея. Тя съчета любовта и грижите си за болните с желанието си да разпространява Божието слово. Беше щастлива както никога. В Китай се спаси от неестествените чувства на Нелсън.

Когато за пръв път разказа на Томас Сървис за Нелсън, той я успокои: „Това е негов затвор, не твой“. Сега, когато дъждът се усили, той прегърна Рода и прошепна:

— Нелсън не е част от живота ни. Не мисли вече за него. Мисли за нас. Ще се оженим и ще работим в Китай, докато умрем, после ще ни погребат на хълма до родителите ми.

Рода стана от стола си и обви ръце около врата му.

— Добре. Тогава ще ставаме сутрин и ще закусваме заедно.

Те се разсмяха и когато изтрещя гръмотевицата, тя го целуна. Но чу и друг звук, освен гръмотевицата — вик, който премина в писък. Обърна се и видя брат си, застанал на прага с пистолет в лявата си ръка.

Като добри шпиони Лин Пао и Сон Суи трябваше да изпълнят дълга си.

Те не се подчиниха на заповедта на Нелсън Бърлин да стоят край джипа. И двамата, с конусовидни сламени шапки и американски военни наметала, последваха пияния американец, докато той залиташе в двора на мисията. Колкото по-силно валеше дъждът, толкова повече Лин Пао се чудеше дали е нужно да е чак толкова прилежен.

Не им беше лесно да следват пияния капитан. Дъждът и мракът го скриваха от тях. Капитанът пада два пъти в калта. На няколко метра зад него, те го изчакваха да се надигне и да се заклатушка напред. Чакаха и се измокриха до кости.