Приятелите говореха английски и познаваха Рода Бърлин. Хората на Чанг ги назначиха за преводачи, шофьори и водачи на капитан Бърлин. Трябваше да шпионират него и сестра му, а после да докладват всичко на тайната полиция на Чанг.
Рода Бърлин не криеше отрицателното си отношение към Чанг, когото смяташе за обикновен крадец и убиец. Не го уважаваше като командир; той просто повтаряше грешките си от една битка в следващата и използваше хората си като пушечно месо. Като политик Чанг не можеше да устои на изкушението да напълни джобовете си с американски помощи. Тя казваше, че Америка трябва да се събуди и да престане да гълта боклуците, които бълва пропагандната машина на Чанг.
Тайната полиция искаше да разбере дали Рода Бърлин се опитва да внуши тези мисли на брат си.
Изправени до джипа, приятелите преценяваха брата и сестрата. „Той е алчен“ — каза Пао. „Много, много загрижен“ — отбеляза Сон Суи. „Човек би могъл да си помисли, че капитанът се държи като ревнив любовник“ — заключи Пао. Другият се съгласи и добави, че човек трябва да внимава, тъй като ревността често убива.
В кратка сводка от тайната полиция на Чанг Пао прочете за миналото на капитан Бърлин. Той си имаше приятна работа в Държавния департамент във Вашингтон, далече от куршумите, бомбите и вонята на гниещите трупове. Сега бе помолил да го назначат в китайската мисия. Тайната полиция, както обикновено добре информирана, смяташе, че главната причина за пристигането му не е по-скорошното приключване на войната. Беше дошъл в Китай да предотврати женитбата на сестра си за един мисионер. „Капитан Бърлин, казваха от тайната полиция, много обича сестра си. Може би прекалено много.“
Пред болницата стояха на пост двама китайски войници, почти деца, в трофейни сини униформи на японския флот. И двамата бяха въоръжени с руски пушки, които бяха ръждясали и нямаха патрони. Жените и старците край тях, мълчаливи и намусени, трупаха чували с пясък. Санитарите носеха към болницата ранени мъже, жени и деца. По-леко ранените се придвижваха сами. Разправията на американците не ги интересуваше.
Лин Пао чу Рода Бърлин да казва на брат си:
— От две седмици си тук и ме влудяваш, моля те, остави ме на мира. Не е твоя работа за кого ще се омъжа. Дойдох в Китай, за да избягам от теб.
— Ти не го познаваш — изрече той. — Как можеш да се омъжиш за някого, когото не познаваш. Заминавам си след два дни. Моля те, върни се с мен.
Заръмя. Лин Пао вдигна поглед към тъмното небе. Боговете пак опикаваха земята. Когато погледна отново към американците, Рода Бърлин отблъсна брат си и тръгна бързо към болницата. На входа се появи един висок, атлетичен мъж със сламена коса и дълги ръце. Пао се усмихна, а Сон Суи изпрати въздушна целувка. Мъжът беше Томас Сървис, лекарят на мисията, за когото Рода Бърлин щеше да се омъжва. Пао видя как Сървис я прегръща и поглежда през рамо към скъпото й братче, което беше ядосано. Погледна с омраза Сървис, изплю се и си тръгна.
— Голямото братче иска да стане любовник — отбеляза Сон Суи.
Пао го погледна и се усмихна. Разбира се.
Секунди по-късно зачервеният Нелсън Бърлин се качи в джипа, отпусна се тежко на задната седалка и изръмжа като разярено животно, стиснал зъби. Внезапно удари с длан седалката до себе си.
— Да се махаме от тук — извика той. — Да се връщаме у дома. Веднага, по дяволите. Веднага!
Нелсън Бърлин се учуди дали тазвечерният порой ще спре, преди той да полудее съвсем. Целодневният потоп в тази част на света го побъркваше. Край болницата ръмеше едва-едва. Сега градът бе благословен с обичайния порой. В това наводнение не би оцелял и Ноевият ковчег.
Хората на Чанг го настаниха на тясна, виеща се странична уличка, в малка, двустайна къщичка. Къщичката беше с бетонен под, печка на дърва и чешма със студена вода на двора. Ваната бе стар маслен бидон; за тоалетна се използваше дървено ведро, което се изсипваше на улицата и се измиваше с течаща вода и дезинфектант.
Никой бял човек със здрав разум не би имал желание да положи тялото си в тази кочина. Но какъв избор имаше през войната? В Китай имаше жилищна криза. Кочината на Бърлин беше за предпочитане пред убежищата на бегълците, пред спящите по улиците, парковете и гробищата, където някой идиот можеше да ти пререже гърлото още щом затвориш очи.
Споделяше къщата с китайските си дворни кучета, с гиганта Лин Пао и със сакатата му дясна ръка, някой си Сон Суи, когото наричаше Чоп Сю 6 6 От chop — сека, разсичам. — Б.пр.
. Носеха револвери, телата им бяха в белези от нож и куршуми. И двамата не бяха по-възрастни от двадесет години, макар че съседите и хората от града се отнасяха към тях с уважение, граничещо със сервилност. Определено у тях имаше нещо повече, отколкото се виждаше на повърхността.
Читать дальше