Марк Олдън - Силата ТЕ

Защо тогава все още се намираха в салона за масаж? Защото Тод бе специален приятел. Момчето, което познаваше едва от две седмици. Което го накара да повярва в тяхното приятелство, започнало преди четиристотин години. Техните умове и души бяха съединени по начини, които Бенджи усещаше, макар че не разбираше съвсем. Но той съзнаваше, че да обърне гръб на Тод, означаваше да се прости с живота си.

Вратата на стаята се отвори и Джоан застана пред тях. Беше с евтино палто, бяла кожена шапка и ботуши. Носеше само едно куфарче. Чистокръвна тайванка. И доставена направо от кораба. Бенджи с удоволствие би се позабавлявал с това сладурче.

Но тя беше с Тод, така че трябваше да забрави за нея. Как, по дяволите, се бяха събрали двамата? Та тя бе в Америка само от няколко дни. Ето още едно доказателство, че Тод не е обикновено човешко същество.

Триадата със сигурност щеше да ги преследва заради това, че са взели момичето. То беше тяхна собственост. Никой не оставаше жив, ако откраднеше нещо от древното общество.

Защо Тод иска момичето? Бенджи се надяваше да живее достатъчно дълго, за да разбере.

Изведнъж той погледна към стълбата. Чу стъпки. Не някой случаен тип, тръгнал към стаите на проститутките, а няколко души, които тичаха нагоре. В Китайския квартал нямаше тайни. Щом двете момчета бяха все още тук, вече нямаше къде да се скрият. Изведнъж Бенджи се уплаши. Но после погледна към Тод и страхът му изчезна.

— Да тръгваме — извика Бенджи и ги поведе по коридора към задния прозорец, към пожарния изход, който щеше да ги изведе на покрива.

Коридорът зад тях се огласи от тропот на забързани хора. Когато чу пукот на автомат, той спря и пусна другите да минат покрай него. Тъкмо щеше да се обърне, за да отвърне на огъня, когато усети куршум в гърба си.

Франк ди Палма живееше на горните два етажа в тухлена къща на Бруклин Хайтс. Прозорците му гледаха към нюйоркското пристанище и към южния край на Манхатън. Предпочиташе спокойствието на Бруклин пред претенциозния Манхатън, място, където келнерите те презираха и очакваха двадесет процента бакшиш, както казваше той на Жан.

Къщата се намираше на Крейнбъри стрийт, място с очарованието и уюта на градче от Нова Англия. Застроено по времето на президента Линкълн, то беше район, признат за ландмарк 5 5 Ландмарк е запазена територия като архитектурен резерват. — Б.пр. от Резервационната комисия „Ландмарк“. Нищо в този район не можеше да бъде разрушено или променено без съгласието на комисията.

— Запазени сме от еврейската светкавица — казваше Жан. Еврейската светкавица бе прякорът на хората, които се занимаваха с разработване на недвижими имоти.

Мезонетът на Ди Палма имаше високи тавани, спираловидна стълба и четири бели каменни камини. Спалнята на горния етаж, главната причина, поради която той нае апартамента, предлагаше забележителна нощна гледка към товарните кораби, туристическите лодки, боклукчийските шлепове и яхтите, минаващи под светлините на Бруклинския и Манхатънския мост. Откакто Жан си отиде Ди Палма прекарваше нощите си сам в спалнята, седеше в люлеещия се стол и гледаше светлините на Манхатън, където тя сега живееше.

Беше почти шест вечерта, когато пълничката, петдесет и пет годишна госпожа Велес, прислужницата доминиканка почука на вратата на спалнята и извика:

— La senora esta aqui.

Жан се беше върнала. В същия момент прислужницата обяви, че вече си отива. Връщаше се в Манхатън, за да помогне при почистването на една брокерска къща на Уолстрийт. После щеше да се прибере у дома и да сготви за съпруга си и за шестте си деца.

Работата в брокерската къща бе подтикнала госпожа Велес да стане дребен, но внимателен инвеститор. Беше я убедило, че е авторитет на фондовия пазар, предположение, което Ди Палма се чувстваше свободен да оспори. Неговият портфейл от сини чипове бе събран от експерти и той подминаваше финансовите съвети на госпожа Велес. После дойде катастрофата от миналата година, предвидена съвсем точно от прислужницата. Ди Палма изгуби почти петдесет хиляди долара и сега се чудеше дали не трябва да я слуша, макар че нейното финансово ноу-хау се базираше върху съдържанието на канцеларските кошчета за боклук.

На излизане от апартамента госпожа Велес не обърна внимание на Жан. Не я хареса още преди две години, когато я видя за пръв път. La senora беше прекалено умна, лесно се отегчаваше, искаше все да става нейното и може би най-лошото от всичко — беше твърде кльощава, за да може да достави удоволствие на някой мъж. Но на госпожа Велес не й беше работа да говори тези неща на господин Ди Палма, така че тя при всяка възможност се отнасяше презрително към Жан, а в същото време беше безкрайно любезна с господаря си.