Марк Олдън - Силата ТЕ

— Изглежда, като че ли сбирката започва.

— „Нефритови орли“. Най-коравата група в Китайския квартал. Бенджи е най-големият злодей. Всички деца по улиците на Хонконг са чували за него. Мечтаят да дойдат в Америка и да тръгнат по пътя му. Е, какво имаме тук?

— Какво виждаш? — попита Ди Палма.

— Бих се заклел, че чакат да се появи точно това хлапе. Онова доста слабичко хлапе, което тъкмо се присъедини към групата. Онова със светлото кожено яке. Исусе, слушат всяка негова дума! Не съм си мислил, че ще доживея да видя как Бенджи се подчинява на някого. Дърпа си перчема и целува пръстена на това малко копеленце.

— Новото хлапе е по-дребно от всички тях, но като гледам как са го зяпнали, почвам да си мисля, че е въплъщение на Буда. Абе, той не е ли…

Ди Палма също го позна. Преди Маки да успее да завърши изречението си, скочи на крака и хукна към вратата. Момчето, което Бенджи и другите слушаха толкова внимателно, беше Тод.

Беше полунощ, когато Тод въведе Бенджи Найн и трима „Нефритови орли“ в мръсния, мрачен сутерен на салона за масаж на Елизабет стрийт. Салонът беше собственост на „Змии сто стъпки“.

Айвън Хо, охраняван от широкоплещест член на Триадата, със зелено кожено маскировъчно яке и барета, наблюдаваше как хлапетата се строяват срещу тях от другата страна на олющената маса за билярд. Вниманието му бе привлечено от Тод, когото не беше виждал досега. „Странно патенце — помисли си. — Не изглежда неспокойно, макар че е сред такива корави момчета. Държи се като някакъв принц. Но той не трябва да бъде тук, след като не е член на бандата. Трябва да скастря господин Бенджи.“ Още от пръв поглед не хареса момчето. Малкото копеленце изглеждаше адски самоуверено.

Няколко секунди никой не обели и дума, а Айвън Хо и Тод се гледаха втренчено. Бенджи вдигна ципа на военното си яке, после постави ръце върху щеката на прашната маса. Секунди по-късно започна да търкаля щеката напред-назад.

Най-накрая Айвън Хо се изнерви от чакане и попита на кантонски:

— Бенджи, ще ми кажеш ли защо си довел това ново кученце на срещата, без да ме уведомиш предварително? Не ми харесва как оглежда хората. Твърде неуважително. Изведи приятеля си от тук, преди да съм му сторил нещо. После можеш да ми кажеш защо настоя за среща по това време. Какво толкова спешно има, че не можа да ми го кажеш по телефона?

Бенджи, без да вдигне поглед, продължи да си играе с билярдната щека.

Хо каза:

— Бенджи, на теб говоря. Искаше разговор, хайде тогава да разговаряме. Но първо, новото кученце си излиза, и то веднага.

Тод също заговори на кантонски:

— Аз наредих на Бенджи да те доведе тук.

Айвън Хо се намръщи.

— Какво каза?

Момчето продължи да го гледа втренчено.

Ядосаният мъж прокара ръка през късата си черна коса, погледна към тавана, после прошепна нещо на широкоплещестия до него. Той се усмихна. Големият брат щеше да направи шоу. Да наказва и малтретира. Първо малкото момченце с женските очи, после Бенджи. Двамата трябваше да разберат, че не могат да си правят шегички с Големия брат.

Очите му изпъкнаха повече от обикновено и той посочи с пръст към Бенджи.

— Малкото ти приятелче е твърде тъпо, за да разбира нещата. Но ти нямаш извинение. Влачиш ме тук посред нощ, защото той ти е казал да направиш така? Ако хората разберат това, ще кажат, че не мога да ви контролирам, момчета. Така ще загубя уважението на целия Китайски квартал. Няма да мога да си покажа лицето на улицата. Така че сега трябва да ви покажа как да почитате големия си брат. И вие вече никога, разбирате ли, никога няма да доведете непознат на среща без мое позволение.

Обади се Тод:

— Ти не заслужаваш да те уважават. Ти предаде онези, които ти вярваха. Сам Луи, Джоуи Лиу, Елвис Чан. Ти помогна да ги убият.

Айвън Хо отметна глава, сякаш го бяха ударили по лицето.

Момчето се приближи до билярдната маса отдясно, а Бенджи и другите му направиха път. Когато стигна до края на масата, то спря и каза:

— Снощи Питър Чен и Бинг Фонг бяха убити горе. Ще разкажеш на Бенджи и на другите защо предаваш Нефритовите орли.

Айвън Хо сви юмруци и кимна няколко пъти, докато успее да си поеме дъх. Ако Тод неочаквано го бе атакувал физически, той нямаше да се притесни. Но изричането на неприятна истина винаги го зашеметяваше. Реакцията идваше още от детството му, когато съучениците му му се подиграваха, защото лудата му майка удуши двете му сестрички, като преди това им отхапа езиците.