Марк Олдън - Силата ТЕ

Мартин Маки изчака да види реакцията му; гледаше го, без да мигне. Франк най-накрая пъхна белия плик в джоба на сакото си, а англичанинът се отпусна на стола си и погледна навън към Мот стрийт.

— Знаеш ли, че Лин Пао е собственик на този ресторант? — попита. — Така е. Той притежава целия този блок. Всяка брава, стъкло и парченце килим.

— Разбрах, че Пао притежава и най-голямото казино в Лас Вегас — отвърна Ди Палма.

Маки кимна и продължи:

— Така е. Собствеността е скрита зад цял лабиринт от компании, но истината е точно такава. Парите на Пао са инвестирани в американски филми, вериги за бързи закуски, продажба на автомобили, компании за безалкохолни напитки. Черният генерал е душата на бизнеса.

— Съществува и другият Лин Пао — продължи Маки, — онзи, който унищожава всеки, изпречил се на пътя му. Лин Пао, който иска да се разбере, че Ван Руутън няма да живее дълго. Като говорим за жестоки хора, в този ресторант забелязвам поне половин дузина от главорезите на Пао. Виждал съм грозните им мутри в Хонконг. Бих казал, че те познават. През носа ще ми излезе това, че съм разговарял с представител на американската преса.

— Чувал ли си нещо за голяма среща на водачите на Триадите в Хонконг? — попита Ди Палма.

— Това от Ван Руутън ли го разбра?

Той кимна.

— Да, чухме слухове за тъй наречената супер среща. Нищо друго, само слухове. Все още се опитваме да разберем нещо. Изглежда, че Лин Пао е организаторът. Очевидно разбира, че е по-добре нещата да се уредят на масата за преговорите, а не на бойното поле. Теоретично има право, тъй като комунистите скоро ще завладеят Хонконг и Триадите трябва да си търсят по-зелени пасбища. Престъпниците могат да забогатеят тук, в Америка, стига да не привличат вниманието на полицията. От години се говори за компромис между Триадите, но досега не е постигнат.

— Ван Руутън казва, че нещата са на път. Твърди, че това ще стане.

— Ще трябва да разберем. Смятам, че ако Лин Пао иска да се представи пред своите другарчета като страхотен шибан държавник, най-напред ще трябва да убие Ван Руутън. Трябва да покаже поне, че командва собствената си къща. Да си чул нещо друго от господин Ван Руутън?

— Спомена нещо за Нелсън Бърлин, за сестрата на Бърлин и за Китай. Каза, че Бърлин го е направил. Какво, по дяволите, е имал предвид?

— Сигурно е искал да каже, че Нелсън Бърлин е убил сестра си в Китай по време на Втората световна война. Проблемът е, че новината е стара и че това са само слухове. Няма никакви доказателства. Във всеки случай тогава екзекутираха друг човек.

— Беше ли виновен онзи другият?

— Китайците очевидно мислеха, че е виновен. Екзекутираха го. Между другото, той беше американец. Забравен от бога мисионер. Бих искал да попитам твоя господин Ван Руутън какво знае за ролята на шибания си баща в убийството на Анджела.

Ди Палма си взе от фидето.

— Да се чудиш как Нелсън Бърлин се е хванал да върти бизнес с такъв мръсник като Лин Пао.

— Китай. Войната. Никакви правила. Всичко става. Войната е най-вълнуващото време.

Маки се облегна на стола, притвори очи и започна да си спомня:

— Запознах се с бащата на Анджела, Мануел, във Филипините веднага след войната. Отидох там през 1947 с един британски екип да присъстваме на процесите срещу японските военнопрестъпници. Назначиха ми Мануел Рамос за шофьор и личен адютант. После станахме приятели. Дълго поддържахме връзки. Почувствах се много поласкан, когато ме покани да стана кръстник на първото му дете. А, онези дни след войната. Това наистина бяха най-хубавите и най-лошите времена. Един ден чуваме показания как японците се хранели с плътта на пленниците, а на другия ден се напиваме като прасета с евтин ром и отиваме по хълмовете да изровим съкровището, което уж японците скрили там. Всичко, което знам за Азия, започва от онези две доста трескави години с Мануел. Чудесни времена. Мамка му, чудесни времена бяха! — Мартин Маки се наведе към прозореца. — А, ей там. Прилича на Бенджи. Мили боже, точно той е! Бенджи Лок Найн.

Ди Палма погледна към групата китайски младежи, струпали се пред видеоигрите. Маки му посочи Бенджи Найн. Шестнадесетгодишен, силен и красив, с черно кожено яке, джинси, маратонки. Водачът на „Нефритови орли“, най-жестоката китайска младежка банда.

— Малките тигри на Лин Пао — отбеляза той. — Пао показва, а те вършат черната работа. Бенджи си го бива. Роден водач, убиец, изнудвач. Майстор по бойни изкуства, да не споменаваме какъв женкар е. Роден е в Хонконг. Арестувал съм го няколко пъти. Не че няма чар, но е покварен до мозъка на костите. Преди две години го пъхнахме в обща килия с един възрастен. Само за една нощ, нали разбираш. Но възрастният сметнал, че такова хубаво младо момченце като Бенджи му е пратено направо от небето, и решил да го изнасили. Имай предвид, че той беше закоравял престъпник, едър закоравял престъпник и садист. Е, на другата сутрин пазачът поглежда в килията и този закоравял престъпник лежи на пода мъртъв със строшен врат. Бенджи междувременно си лежи на нара с ръце зад врата и спокойно си гледа в тавана. Питахме го какво се е случило. Той отговаря, че спял и нямал представа какво е станало. Разбира се, нищо не можахме да докажем. Истината е, че Бенджи е счупил врата на онзи тип.