Марк Олдън - Силата ТЕ

Не вярваше на никого. В сърцето си се страхуваше, че другите могат да използват жестокостта и коварството, които той бе приложил срещу тях. Разхождаше се сам и никога не забравяше, че съществуват хора, които биха го убили заради богатството и властта му. Никога не забравяше, че убиват слоновете заради бивните им.

Имаше моменти, когато силата и жестокостта се оказваха недостатъчни. Тогава Лин Пао викаше на помощ неземните сили — от китайската народна религия, която боготвореше; от Тао, будизма и от конфуцианската мисъл; от древните народни вярвания. Когато се сблъскаше с изключителни трудности и предизвикателства, той се обръщаше към божествата на храмовете, към божествените статуи, свещеници и духовни медиуми. И така неговият джос, късмет, винаги беше добър.

Източникът на неговия джос бе един стар таоистки свещеник, който живееше уединено в подножието на планината Йангминг, в мъничък храм, не по-голям от каменна колиба. Дълги години предсказанията на свещеника предпазваха Пао от провали. Спасяваха го от лошите обрати на съдбата и от болката на съжалението. И му даваха увереност в бъдещето.

Снежният леопард, реши Лин Пао, е доста зловещ. Беше време да се обърне към стария свещеник и да го накара да отмени прокобите на съдбата. Беше време да го накара да предотврати по-нататъшните беди. Мъдрецът умиротворяваше боговете, успокояваше спящите дракони и знаеше как да прогонва злите духове. Той знаеше, че светът на свръхестественото и на човека съществуват едновременно.

По здрач ядосаният Лин Пао излезе от главната шатра в парка си, тръгна бързо през съседните дворове, после прекоси малкото дървено мостче, водещо към частната му зоологическа градина. Запомнили предишните му избухвания, слугите бягаха далеч от пътя му. Пазачите навеждаха глави или просто поглеждаха встрани. По-добре да си гол сред вълци, отколкото да подразниш Черния генерал точно в този ден.

Пред входа на зоологическата градина Лин Пао спря и гневът му изведнъж се изпари. Забележително, помисли си той. Наистина забележително. Тигрите му — гигантските манджурци, индийският албинос, малкият, тъмен бали — всичките осемнадесет бяха притихнали. Това не беше се случвало от седмици. От пристигането на снежния леопард.

Няколко котки, застанали нащрек и с присвити очи, се разхождаха напред-назад из клетките си. Други, бдителни иззад полупритворените си очи, лежаха тихо върху купчините слама и дишането им едва се забелязваше. Всичките очакваха нещо. Парчетата кърваво месо, вечерята на животните, лежаха недокоснати върху подовете на клетките.

Чаплите, патиците, фазаните и кукувиците в градините и езерата също бяха притихнали. Космите по ръцете на Пао настръхнаха. Нещо щеше да се случи. Тигрите и птиците го усещаха. Той знаеше, че неочакваното спокойствие е затишие пред буря. Изведнъж се почувства уязвим.

После видя свещеника. Старецът стоеше пред клетката на снежния леопард, приковал очи в красивата котка и забравил за всичко друго. Името му беше Да-чиен и той се появяваше в къщата на Лин Пао, без да го повикат. Това беше отношение, от което Пао доста се дразнеше.

Този път Да-чиен пристигна четири дни след като го повикаха. И без да уведоми предварително. Дяволско нахалство. И никакво уважение. Гордият и избухлив Лин Пао не би търпял подобно поведение от никой друг.

Да-чиен беше дребен мъж с очила, с огромно чело и приятен, басов глас. Беше облечен с парцалив яркожълт халат и износени сандали. Подпираше се на бастун. Дали вече знаеше за затрудненията на Лин Пао? Пао гледаше как свещеникът премята черните мъниста, увиснали от врата му, и наблюдава снежния леопард през полупритворените си очи. Свещеникът знаеше. Той бе убеден в това.

Снежният леопард лежеше на една страна с глава към свещеника и двамата гледачи, силни млади аборигени от племето Бей Нан. И двамата изглеждаха раздразнени, което не изненада Пао. Във въздуха се носеше аромат на смесена туршия, пържени кнедли и рибени рулца. Очевидно аборигените са се наслаждавали на вечерята си, преди да бъдат прекъснати от стария свещеник и Лин Пао.

Тъй като те се хранеха с остатъците от кухнята му, смяташе, че има право да ги прекъсва, когато си поиска. Единият, кривокрак, къдрав дребосък, се нацупи, докато все още стискаше пръчиците от тиково дърво в свития си юмрук. „Нека да е нещастен — помисли си Пао, — но ако не иска да умре още в този миг, да не се опитва да споделя нещастието си с мен.“