Марк Олдън - Силата ТЕ

Спорът приключи с това, че Ла Вон изгледа партньора си със злобен харлемски поглед и го нарече „глупав шибаняк, който си търси белята“. „Само заради това, че не си влюбен, недей да хвърляш говна към луната“ — отговори му Ван Руутън.

Ван Руутън се огледа в огледалото на беемвето си. Боже, колко грозен беше! Изглеждаше така като че го бяха сдъвкали, изплюли и смачкали. А се чувстваше още по-зле. Мамка му, щеше да се върне в апартамента си и да се обади, че е болен. Тароко го чакаше. След няколко часа сън веселбата можеше да продължи.

В края на седмицата тя трябваше да отиде в Атлантик Сити, където пееше три дни в едно елитно казино и за това получаваше сто хилядарки. Тароко беше нещо повече от звезда. Тази жена бе цяла вселена. Ла Вон можеше и сам да се справи с делото на рокерите.

Ван Руутън извади салфетки от жабката и избърса устата си. После взе огледалните слънчеви очила от таблото и си ги сложи. И тогава забеляза, че една мускулеста чернокожа жена в униформа на медицинска сестра надзърта в колата му.

Тя съпровождаше дребен старец с воднисти очи и цирозни петна по плешивата му глава. Двамата се бяха приближили по тротоара. Старецът се държеше за яката ръка на сестрата като че от това зависеше животът му. Сестрата бе забелязала болнавия Ван Руутън в беемвето и отиде да го погледне.

Той се усмихна, излъчвайки достатъчно искрена топлота и нежност, за да спечели доверието й. Тя също му се усмихна, разкривайки едрите си зъби, и се наведе по-близо до него. Грижата й за здравето му премина в усещане, което тя вече не можеше да контролира. Ван Руутън й обясни:

— Малария. Виетнам. Отивам на преглед. — Да бе. Точно така.

Квадратното ебонитово лице на сестрата, почти закрито от широките й ноздри, се натъжи.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Ван Руутън поклати глава.

— Ще се оправя, като стигна до болницата. Трябват ми само няколко таблетки хинин, това е всичко. С хапчета светът става по-добър. Винаги го казвам.

Тя се изкиска, сложи ръка върху едрата си гръд, а старецът се държеше за другата й ръка и гледаше към входа на училището, но не виждаше нищо. Изведнъж болката в главата на Ван Руутън го накара да се изправи. Боже, каква болка! Сега трябваше да е в леглото, не да си говори глупости на улицата с някакъв призрак, чийто задник бе достатъчно голям, за да си има собствен адрес.

Махна за сбогом, затвори вратата и подкара към къщи, за да изненада Тароко.

Апартаментът му се намираше в кафява тухлена сграда на Ривърсайд Драйв. През деветнадесети век тя била сиропиталище за чернокожи и индиански деца. Имаше изглед към парка „Жана д’Арк“ със статуята на французойката в пълно бойно снаряжение, седнала на кон. Бронзовата скулптура бе поставена върху гранитен пиедестал, в който бяха вградени камъни от кулата в Руан, където тя е била затворена и измъчвана.

Апартаментът се състоеше от дванадесет стаи с високи тавани и тераса с малка оранжерия и изглед към река Хъдсън. Бащата на Тери, богат пластичен хирург от Дериън, Кънектикът, им го подари за сватбата. Докторът, който не искаше да навреди на социалното си положение, пожела бърз развод без много шум. За да постигне това, позволи на бившия си зет да задържи апартамента.

Ван Руутън паркира беемвето в гаража на две преки от апартамента и тръгна пеш към сградата. Портиерът индиец, Аборпа Джойдийп, бе изчезнал някъде. В това нямаше нищо ново. Той беше симпатичен, дружелюбен младок с къдрава коса и огромни зъби. Но не би могъл да спечели награда за добър портиер. Закъсняваше за работа, тръгваше си рано и често изчезваше, за да си купи билети за лото или да заложи на някой кон в близкото гише. Джойдийп не се преуморяваше.

След като се качи до деветия етаж с асансьора на самообслужване, Ван Руутън тръгна по покрития с паркет коридор и най-накрая стигна до апартамента си. Известно време рови по джобовете си, за да си намери ключа, отключи си и влезе съвсем тихо. Махмурлукът му беше жесток; трябваха му доста таблетки аспирин, с които да облекчи болката. Но най-напред искаше да каже на Тароко, че се е прибрал.

Намери я в леглото с Джойдийп. Двамата бяха твърде заети и не го забелязаха.

Затворила очи, стенещата Тароко се извиваше върху черните копринени чаршафи, а слабият, мургав индиец лижеше пъпа й. Секунди по-късно главата му се завря между бедрата й и той засмука космите й. Ван Руутън ги наблюдава тихо известно време, после излезе през отворената врата и се облегна на стената. Затвори очи и захапа долната си устна, докато, усети вкус на кръв.