Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

– По-добре ми благодари, че прерязах кордата.

Тя влезе и затвори вратата след себе си.

– Защо го направи? Би трябвало да си бесен след снощните събития.

– Бесен съм. Ти се опита да ме убиеш.

– Стига, Джонатан. Добре знам на какво си способен.

Той се стрелна напред, стисна я за шията и блъсна стройното ѝ тяло в стената. Картините зад нея се изкривиха.

– Използва ме, за да ме убиеш! Целта ти беше да изведа Вокио от института, а после да взривиш и двама ни в колата бомба.

– Дошъл си да ме убиеш, така ли? – изхриптя Карбонел. В поведението ѝ отново нямаше следа от тревога.

Той разхлаби хватката си. Беше казал, каквото искаше да ѝ каже. Тя се отлепи от стената, доближи се до устройството и нежно го погали.

– Голям калибър, автоматична стрелба. Колко патрона може да изстреля? Трийсет, четирийсет? От мен със сигурност нямаше да остане нищо.

Това изобщо не го вълнуваше.

– Имаш ключа за шифъра, нали?

– Вокио ми го изпрати по електронната поща няколко часа преди появата ти. Предполагам, че вече го знаеш и затова си ми ядосан.

– Ядосан съм и за много други неща.

Тя го изгледа замислено.

– Предполагам, че е така.

– Ключът няма да остане в тайна още дълго време.

– О, Джонатан! Ти май никак не вярваш в моите способности. Изпращането на имейла беше осъществено извън института. Само Вокио знаеше откъде, но той е мъртъв.

– Много удобно, нали?

Тя веднага усети какво се крие зад подмятането.

– Мислиш, че аз съм изпратила онези хора снощи, а може би, че и тази пушка тук също е мое дело

– Напълно е възможно – мрачно процеди Уайът.

– Няма да споря с теб, защото и бездруго няма да ми повярваш. – Дръпна ножицата от ръката му и попита: – От бюрото ли я взе?

Той не отговори.

– Аз те харесвам, Джонатан. Винаги съм те харесвала.

– Не знаех, че си падаш по пурите – промърмори той и кимна към трите хумидора на масата. Вече беше усетил застоялия аромат на тютюнев дим.

– Баща ми ги е правил. През шейсетте години семейството ми живееше в Айбър Сити, близо до Тампа, в съседство с много кубински емигранти. Флорида бе втори дом за тях. Страхотно място. Ходил ли си някога там?

Той поклати глава.

– Испанци, кубинци, италианци, германци, евреи, китайци… Всички живеехме задружно без никакви проблеми. Вълшебно място, кипящо от живот. После всичко свърши, защото прокараха междущатската магистрала точно през градчето.

Той я остави да говори. Очевидно се опитваше да печели време.

– Баща ми отвори фабрика за пури и бизнесът му потръгна. През двайсетте години на миналия век в Айбър Сити имало много подобни фабрики, но постепенно започнали да изчезват. Той беше решил да върне някогашната им слава. Без да използва машини. Неговите пури се свиваха ръчно, една по една. Още съвсем млада свикнах да паля по някоя пура Той знаеше, че родителите ѝ бяха избягали от режима на Кастро още през 60-те години на миналия век, а самата тя бе родена и израснала тук. Но всичко останало беше мъгла.

– Винаги ли си толкова лаконичен?

– Казвам само онова, което смятам за нужно.

Тя заобиколи пушката и се приближи към него.

– В Куба родителите ми бяха доста заможни. Бяха капиталисти, а Кастро мразеше капиталистите. В крайна сметка те зарязаха всичко и дойдоха тук. Искаха да докажат, че могат да започнат от нулата и отново да бъдат богати. Обикнаха Америка, защото им даваше втори шанс. Поне в началото. После нещата се влошиха, главно заради нестабилната икономика и лошите инвестиции. В крайна сметка загубиха всичко. – Замълча за миг, само очите ѝ светеха в полумрака. – Умряха разорени Защо ми разказва всичко това, запита се Уайът.

– Може би ще попиташ за опортюнистите, които избягаха от Куба през осемдесетте от пристанище Мариел? Всички те се бяха опитали по един или друг начин да се откупят от Кастро. Прекосиха залива едва след като разбраха, че това няма да стане. Появата им тук се отрази зле на кубинската общност като цяло, включително и на моите родители. Би трябвало да ги върнат обратно, при всичко на което бяха обърнали гръб… – Тя замълча за миг. – Аз си пробих път абсолютно сама. Стъпка по стъпка. Никой нищо не ми е дал даром. На смъртното легло на татко се заклех, че няма да повторя неговите грешки. Че ще бъда внимателна. За съжаление обаче днес допуснах една грешка… – Очите ѝ се заковаха в неговите. – Но ти ме спаси. Защо? За да ме убиеш със собствените си ръце ли?

– Отивам за Колелото на Джеферсън – хладно я уведоми той. – Ако отново се опиташ да ми попречиш, ще убия всеки, който пуснеш по следите ми. А после ще убия и теб !