Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

– Нима дадената дума не означава нищо за теб? – попита той. – Нали си се заклел да изпълняваш повелите на устава?

– Направих го за пари – сви рамене мъжът. – Освен това се чувствах задължен на Нокс, който ме спаси от доста сериозни неприятности.

– Явно не си се чувствал достатъчно задължен, за да спазиш клетвата си.

– Вие убихте онзи човек на кораба. Той беше заплаха за вас, а не за мен или останалите. Следователно аз предадох вас, а не тях.

– Това ли искаше да ми кажеш?

Не пропусна да отбележи отвращението, което се изписа върху лицето на затворника.

– Исках да ви уверя, че не знаех абсолютно нищо за никакво покушение. Научих за него от телевизията, доста време след като се беше случило. Да, аз действително участвах в изработката на онова оръжие, което показаха по телевизията. Но никой не ни каза как и кога ще бъде използвано. Затова изобщо не споменах нищо на хората от НРА.

– Ти си лъжец и предател. Не може да ти се вярва.

– Както желаете – сви рамене мъжът. – Но искам да ви предупредя, че безценната ви компания има двама предатели, а не един. Другият продължава да е на свобода.

– Защо ми казваш това?

– По две причини. Първо, защото никога не съм предавал приятелите си, а те трябва да знаят, че между тях има шпионин. Втората причина е по-скоро молба: да проявите милосърдие, когато настъпи последният ми час. Добре съзнавам, че шансовете ми да остана жив са равни на нула.

Ричмънд, Вирджиния

Малоун повика асансьора. Касиопея вече беше огледала фоайето на "Джеферсън". Главният вход се охраняваше от три патрулни коли, но изходът към Уест Мейн Стрийт беше свободен. Според краткия ѝ доклад по телефона ставаше въпрос за местна операция и затова нямаше смисъл да се мотаят наоколо. Той през цялото време се беше надявал, че на сцената ще се появят и някои от главните действащи лица. Притежаваше ключа за шифъра на Джеферсън и това му даваше солидно предимство при евентуални преговори. Но до такива явно нямаше да се стигне. И онова, което се намираше в Монтичело, ставаше все по-интересно. За съжаление обаче трябваше да се съобразява с полицията.

Касиопея вече се беше спуснала по покритите с дебел мокет стълби към залата с фалшиви мраморни колони и беше стигнала до остъклената врата в южния ѝ край. Но тя се беше оказала заключена. Някаква сервитьорка от ресторанта в съседство я беше информирала, че вратата се отваря чак в девет. По всичко личеше, че полицията беше сметнала, че заключената врата осигурява добра защита, и беше насочила вниманието си към охраната на атриума, стълбището и главния вход. Той се беше регистрирал под фалшиво име, а те явно бяха стигнали до извода, че проверката на гостите стая по стая е безсмислена. Далеч по-лесно беше да го чакат да се появи във фоайето и просто да го арестуват.

Но те не подозираха за съществуването на Касиопея Вит. Тя му бе съобщила за плана си за бягство по телефона. Всъщност защо не ?

Вратата на асансьора се плъзна встрани. Той излезе от кабината и се насочи към рецепцията вляво. Намеренията му бяха да свърне зад ъгъла и да поеме по стълбището към по-долното ниво. Разбира се, това нямаше как да се случи, защото отдясно изскочиха трима униформени полицаи и му извикаха да спре. Той се подчини.

– Котън Малоун, имаме заповед за вашето арестуване – обяви един от тях, облечен в капитанска униформа.

– Проклетите глоби за забранено паркиране! – направи гримаса Малоун. – Знаех си, че не бива да ги късам!

– Ръцете на гърба! – заповяда един от другите двама полицаи.

Мотоциклетът се появи от подземния паркинг, изрева и закова пред входа. Мъжът, който го караше, очевидно се наслаждаваше на мощната машина. Марката му беше "Хонда NT 700V", 680 кубика. Човекът слезе, оставяйки двигателя да работи. После задържа с ръце 200-килограмовото возило, докато собственичката му го възседне.

Тя му подаде банкнота от петдесет долара и той благодарно кимна.

Двете патрулни коли бяха пред нея, а третата отзад. Всичките с шофьори зад волана. Веднага улови любопитните погледи зад себе си. Плътно прилепналите джинси отново свършиха работа.

– Ще ви помоля за една услуга – подхвърли на служителя до себе си тя.

– Слушам ви.

– Бихте ли задържали отворена онази врата? – попита тя и посочи изцяло остъкления вход на хотела.

Малоун изпълни заповедта на полицаите и се обърна с гръб. Най-важното беше пистолетите да останат в кобурите си. И засега се справяше.