Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

– Каква е тая работа? – подхвърли през рамо той.

– Вие сте обект, към който ФБР проявява интерес – отвърна полицаят, докато хващаше китките му. – Искат да разговарят с вас.

– Защо тогава не са тук?

Натискът върху китките му се увеличи.

– Що за име е Котън? – подхвърли един от полицаите.

Стъклената врата на петнайсетина метра вляво от тях се отвори и през нея нахлу грохотът на мощен мотоциклет.

– Дълга история – отвърна Малоун.

Очите му се спряха на Касиопея, която бе яхнала мотоциклета на няколко метра от входа. На устните му се появи усмивка. Как да не я обича човек?

Касиопея завъртя ръчката на газта и мотоциклетът реагира с мощен рев. Кратка справка е огледалото за обратно виждане показа, че ченгето зад волана на третата патрулка продължаваше да оценява задните ѝ части, без да се интересува от намеренията ѝ. И със сигурност не обръщаше никакво внимание на хотелския служител, който държеше стъклената врата отворена. Тя завъртя волана надясно, включи на първа и рязко подаде газ. Гумите изсвистяха и моторът се стрелна към фоайето.

Нокс се изправи пред екипажа, който се беше събрал пред затвора точно в седем сутринта. Присъстваха 204 души от всичките 214. Останалите не бяха в града. Никой не си позволяваше да пренебрегва свикването на общо събрание.

Нито едно от трите деца на Хейл не се намираше в имението – факт, който осигуряваше пълна секретност. Охраната наблюдаваше заключения портал с помощта на видеокамери, които щяха да запишат и самото изпълнение на наказанието. Това беше свещената земя, на която членовете на Общността се бяха събирали още от самото ѝ създаване. Хиляди мъже бяха стояли тук по различни поводи в продължение на двеста и петдесет години. За изслушване на решения, засягащи всеки един от тях, за погребване на капитани, за избор на боцмани… Или както днес – да присъстват на поредното наказание.

Хейл инспектираше лично подготовката на затворника. Искаше да бъде сигурен, че ръцете му са здраво завързани, а в устата му е напъхано парче плат. Нямаше да допусне никакви предсмъртни слова или пристъпи на гняв. Наказанието трябваше да бъде изпълнено бързо и чисто. Но дълбоко в себе си изпитваше тревога от това, което беше казал този човек. Той беше помолил за разговор насаме и капитанът беше удовлетворил желанието му. Няколко минути един срещу друг, само двамата.

А думите му наистина бяха тревожни. В това нямаше никакво съмнение.

Обърна се към колегите си капитани, които се бяха скупчили в далечния край на двора. Затворникът беше завързан за боров ствол в центъра, заобиколен от екипажа.

Хейл направи крачка напред.

– Този човек беше осъден за предателство. Наказанието му е смърт.

Направи кратка пауза. Дисциплината изисква заповедите не само да се изпълняват, но и да се запомнят. После се обърна към капитаните.

– Имате право да посочите начин за изпълнение на наказанието.

Това беше една от вековните традиции на Общността, която все пак предлагаше някакъв избор: оковаване във вериги и затваряне без храна и вода – нещо, което отнемаше време. Увисване от мачтата, изцяло на милостта на природните стихии. Това ставаше по-бързо. Бой с камшик? Още по-бърз способ, защото кожените възли убиваха за броени минути.

В днешно време също имаше избор.

Обесване. Разстрел. Удавяне.

– Удлинг! – извика Хейл.

Вашингтон, окръг Колумбия

Изправен до самострелящото устройство, Уайът чу стърженето на ключа в ключалката и видя завъртането на топката. Андреа Карбонел щеше да влезе всеки момент. Дали ѝ минаваше през ум, че ако се върне у дома, може да умре? Вратата се отвори. Найлонът просвири и се опъна. Куките се извиха на трийсет градуса, после на четирийсет, четирийсет и пет. Вече беше изчислил, че спусъкът ще се задейства при ъгъл от шейсетина градуса. Подпря вратата с крак и преряза кордата с ножичката, която извади от джоба си. Той отмести подметката си и вратата се отвори.

Карбонел се втренчи в него, после извърна глава към пушката и люлеещата се в здрача корда. Лицето ѝ не показваше никаква изненада.

– Труден ли беше този избор? – попита тя.

– Повече, отколкото си представях – отговори той, все още с ножицата в ръка.

– Явно това не е твоя работа. На кого е?

– Непознат – сви рамене той. – Дойде, постави играчката, а после си тръгна.

– А ти не го спря.

– Не ми влиза в работата – отново сви рамене Уайът.

– Май трябва да съм благодарна, че си се озовал тук.