Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

– Защо?

– Всичко е част от пиратската им дейност. Ние ги унижихме с намесата си и те бяха длъжни да реагират.

– Значи съзнателно жертвахте Парът, така ли?

– Изразяваш се прекалено грубо. Помниш ли какво каза пред комисията по вътрешно разследване? Всичко е част от работата. Включително и загубата на хора.

Да, наистина го беше казал. Но не схващаше връзката между тези свои думи, които се отнасяха за агенти под вражески обстрел, и изпращането на човек на сигурна смърт.

– Парът прояви небрежност – подхвърли тя. – Би могъл да вземе предпазни мерки, ако не беше толкова доверчив.

– А ти можеше да го предупредиш или да му осигуриш подкрепление.

– Нещата не стават така – възрази тя и му подаде някаква папка. – Мисля, че е крайно време да научиш повече за Общността.

– Аз бях дотук – поклати глава той, отказвайки да вземе папката.

– Нали знаеш, че току-що приключилият инцидент ще има последствия?

– Никого не съм убил – сви рамене Уайът.

– Тях това едва ли ги интересува. Май се досещам каква е била целта им – да се обърнеш срещу мен и така да ме накарат да оставя Общността на мира за покушението. Права ли съм?

– Нещо такова – неохотно отвърна Уайът.

– Ти си умен човек, Джонатан. Единственият, който може да свърши тази работа. – На лицето ѝ се появи усмивка. – От доста време насам ми е известно, че са ме набелязали. Убедени са, че съм на процент при Общността.

– А не си ли?

– Категорично не. Изобщо не проявявам интерес към мръсните им печалби.

– Може би Общността проявява интерес към теб.

– Аз съм от оцеляващите, Джонатан. Освен това знам, че не ти пука за чековете, които получаваш от мен. Спестил си милиони, и то на недостъпни за никого места. Аз нямам този късмет и съм принудена да работя.

Не, това не е цялата истина, помисли си Уайът. Тази жена просто обича своята работа.

– Добри шансове все още има въпреки промените на пазара на труда в нашата област, които дължим на президентските съкращения – добави тя. – Аз искам да се възползвам от някой от тях, нищо повече. Без рекет, без подкупи. Просто работа.

Беше ясно, че никой в НРА или ЦРУ не би посмял да я пипне е пръст. А самата тя едва ли щеше да приеме по-ниска позиция от заместник главен администратор или директор и това ограничаваше избора ѝ. А и сигурно би искала някое по-безопасно място. Защо ѝ е да скача от един пожар в друг?

Обърна се и срещна погледа ѝ. Беше прочела мислите му.

– Точно така – кимна Карбонел. – Искам отряда "Магелан".

Нокс се завъртя. Зърнали заглушителя, двамата мъже се заковаха на място.

– Ръцете отстрани на тялото! – заповяда той. – Отстъпете назад!

Те се подчиниха и бавно се отдалечиха по коридора.

Асансьорът спря на етажа, вратите се отвориха.

Вътре имаше двама мъже. Явно не бяха въоръжени, защото се стреснаха при вида на пистолета. Той натисна спусъка. Изстрелите бяха насочени над главите им. Не искаше да ги убива, а само да ги стресне. Двамата се проснаха на пода, прикривайки главите си с ръце. Вратите се затвориха. Но първата двойка противници успя да се възползва от спечелените секунди. Един от тях връхлетя странично върху него.

Нокс падна на мокета и изпусна компютъра. После рязко се завъртя и отблъсна тялото на нападателя. Претърколи се надясно и повали с един изстрел втория агент, който тичаше към него.

Първият обаче се съвзе и вдигна юмрук. Ударът попадна в целта.

Уайът се замисли над казаното от Карбонел.

"Магелан".

– Имам чувството, че е добро място – подхвърли Карбонел. – Даниълс много го обича. А неговата партия има всички шансове да остане в Белия дом и след изборите догодина. Това е перфектната позиция за жена от кариерата като мен.

– Но отрядът си има шеф – изтъкна той. – Стефани Нел.

Отбеляза, че лимузината се движи към Таймс Скуеър, където се намираше хотелът му. Въпреки че не го беше споменавал пред Андреа Карбонел.

– Страхувам се, че Стефани преживява трудни моменти – въздъхна тя. – Преди няколко дни е била отвлечена от Общността.

Това обясняваше защо Малоун беше повярвал толкова лесно на имейла, който му беше изпратил в Копенхаген. Беше постъпил елементарно, но ефикасно, откривайки джимейл акаунт на името на Стефани Нел. Това не беше събудило никакви подозрения у Малоун, тъй като оперативните агенти често използваха обикновените провайдъри на електронна поща. Те не привличаха вниманието, не разкриваха никакви данни за изпращача и лесно потъваха в океана на интернет трафика. Ако Малоун не беше захапал въдицата или се беше свързал с Нел по друг начин, той щеше да чака друг удобен момент, за да си върне дълга. За щастие не се беше наложило. Но любопитството продължаваше да го гложди.