Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

– Те не са наши приятели и вие прекрасно го знаете.

– Може би. Но Дубай има нужда от нас, както и ние от него. Затова загърбихме различията си и започнахме да работим заедно.

– Защо не направите същото и с нас?

– Ако трябва да бъда откровен, мистър Хейл, вашата ситуация в момента не е обект на обсъждане и грижи от страна на Белия дом.

– А би трябвало. Първият президент и вторият Конгрес на тази страна ни дадоха законни правомощия да се борим с нейните врагове.

– По този въпрос има един малък проблем – отвърна Дейвис. – В архивите на Конгреса липсват писмени документи, потвърждаващи законността на вашите разрешителни. Няма как да ви подкрепяме, дори да го желаем. Вие отлично знаете, че от официалните протоколи на заседанията липсват две страници. Тяхното местонахождение е закодирано с шифъра на Джеферсън. Знам го, защото внимателно изчетох писмото на Андрю Джаксън до вашия прапрадядо.

– Това означава ли, че ако разчетем шифъра и открием местонахождението на въпросните две страници, президентът ще признае валидността на разрешителните ни?

– Мога само да кажа, че при подобно развитие вашите юридически позиции ще бъдат значително по-силни. Защото в момента изобщо нямате такива.

– Господа – обърна се към тримата си партньори той. – Спомних си една история, която преди много години чух от дядо си. Някакъв британски търговски кораб засякъл на хоризонта неидентифициран плавателен съд с неизвестни намерения. В продължение на цял час англичаните наблюдавали кораба, който плавал директно срещу тях. После капитанът попитал екипажа си дали бил готов да се защитава. "Ако са испанци, ще се бием – отвърнали моряците. – Но не и ако са пирати." После разбрали, че срещу тях бил един от най-прочутите пирати, известен е прозвището Черната брада. Всички моментално напуснали кораба, за да не бъдат избити.

Тримата мъже го гледаха очаквателно и мълчаха.

– Време е да вдигнем флага – тържествено обяви Хейл. – Така врагът ще знае, че се готвим да го смажем.

– Защо се държиш толкова тайнствено? – попита Когбърн. – Какво си направил?

Хейл се усмихна. Чарлс го познаваше много добре.

– Може би достатъчно, за да отървем кожата – отвърна той.

Ню Йорк

Нокс влезе във фоайето на "Хелмсли Парк Лейн", един от луксозните хотели в южния край на Сентръл Парк. Магнитната карта беше в джоба му, но той не знаеше номера на стаята. Това бе проблемът с тия нови нещица. Не предлагаха никаква информация. Насочи се към рецепцията. Млада жена с бдителен поглед, някъде около двайсет, попита с какво може да му помогне.

– Скот Парът – усмихна се той и ѝ подаде картата. – Освобождавам стаята.

Надяваше се, че Парът е направил всичко възможно да остане незабележим. Но ако жената на рецепцията все пак го беше запомнила, той беше готов с резервен вариант: Скот работи за мен, а аз съм онзи, който плаща сметката.

Момичето не каза нищо и просто набра няколко думи на компютъра и включи принтера за фактурата.

– Един ден по-рано? – вдигна глава тя.

– Налага се – кимна Нокс.

Момичето откъсна разпечатката и я постави пред него. Нокс се престори, че проверява сметката, но всъщност му трябваше само номерът на стаята.

– О, за бога! – театрално простена той. – Пак забравих нещо! Изчакайте за миг, веднага се връщам.

Благодари на момичето и се насочи към асансьорите. Слезе на петия етаж. Пъхна картата в процепа и вратата се отвори. Апартаментът зад нея се оказа просторен, с неоправено двойно легло. Панорамните прозорци гледаха на юг, към ярко оцветените корони на дърветата в Сентръл Парк, отвъд които стърчаха небостъргачите на Уест Сайд.

Очите му огледаха стаята и се спряха на лаптопа върху бюрото. Приближи се към него и измъкна захранващия кабел от контакта.

– Кой си ти? – прозвуча глас зад гърба му.

Нокс рязко се обърна. Под рамката на вратата на банята стоеше жена. Ниска, дребна, е права кестенява коса, облечена е джинси и пуловер. В дясната си ръка стискаше револвер.

– Скот ме изпрати да прибера компютъра.

– Това ли измисли? Или нямаше време да се подготвиш по-добре?

– По-скоро второто – промърмори Нокс и вдигна лаптопа.

– Къде е Скот?

– А ти това ли измисли?

– Не знам, Нокс. Но след като аз държа пистолета, не е зле да отговориш на въпроса ми.

Само това му липсваше. Още един проблем. Май доста му се събра за един ден. Но подозренията му се потвърдиха. Всичко беше капан. Той обаче беше принуден да рискува.