Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

– Защо мислиш, че ще го направя?

– Защото си готов на всичко, за да отървеш кожата.

Странно колко слабо ме познават, въздъхна Уайът. Усети как някъде дълбоко в него се включва един особен механизъм, който винаги досега му беше носил предимство.

Тялото му светкавично се завъртя, а десният му юмрук попадна в гърлото на агента на ЦРУ. После повали другия от АНС с тежък ритник в гърдите, като внимаваше да не загуби равновесие. Докато единият правеше отчаяни опити да си поеме въздух, той нанесе саблен удар във врата на другия, пое с две ръце свличащото се тяло и внимателно го постави на пода. Зае позиция зад агента на ЦРУ и уви ръка около шията му.

– Мога да те удуша – прошепна в ухото му той, стисна зъби и стегна хватката си. – Всъщност ще ми бъде приятно да видя как поемаш последната глътка въздух в живота си.

Стегна още малко.

– Слушай какво щети кажа – добави след добре изиграно колебание той. – Остани жив, по дяволите. Само не ми се изпречвай на пътя.

Агентът на ЦРУ направи опит да се вкопчи в ръката му.

– Чу ли какво ти казах? – попита той и стегна още малко.

Най-накрая мъжът кимна. Мускулите му бяха напълно омекнали от липсата на кислород.

Уайът разхлаби хватката си. Агентът безшумно се смъкна на пода. Уайът се наведе и провери пулса на двете си жертви. Слаб, но налице. Той отвори прозореца, стъпи на перваза и изчезна.

Малоун чакаше да получи обяснения за случилото се със Стефани. Същевременно си даваше сметка, че президентът има да казва още много неща. Така или иначе, на височина 10000 метра, той нямаше какво друго да прави, освен да слуша. Облегна се на седалката и остави Даниълс да разказва за събитията от пролетта на 1835 година.

– Джаксън бил бесен заради покушението – започна президентът. – Открито обвинил сенатор Пойндекстър от Мисисипи, окачествявайки цялата работа като заговор на нулификаторите. Дълбоко ненавиждал Джон Калхун, когото нарекъл предател – според мен напълно основателно.

В качеството си на вицепрезидент, Калхун бил твърд привърженик на Джаксън, но по-късно започнал да симпатизира на южните щати и създал Партията на нулификаторите, която се борела за правата на отделните щати – най-вече на тези от Юга. А самият Даниълс добре знаеше какво е предателство на вицепрезидент.

– Джаксън имал опит в отношенията си с пиратите – продължи той. – Много харесвал Жан Лафит от Ню Орлиънс, с когото заедно успели да спасят града по време на войната от хиляда осемстотин и дванайсета.

– Защо наричате тези хора пирати? – попита Касиопея. – Не са ли били капери със специални правомощия да се борят срещу враговете на държавата?

– Точно такива са били – кимна Даниълс. – Всичко би било наред, ако се бяха придържали към своите правомощия. За съжаление обаче те се превръщали в истинска морска напаст в мига, в който получавали разрешителното си за каперство.

Президентът добави, че по време на Гражданската война Общността работила и за двете страни.

– Виждал съм документи от онова време – поясни той. – Линкълн ненавиждал Общността и възнамерявал да даде под съд всичките ѝ членове. Но тогава каперството вече било незаконно, благодарение на Парижката декларация от хиляда осемстотин петдесет и шеста. Тук обаче има една малка подробност: въпросната декларация била подписана само от петдесет и две страни. САЩ и Испания не фигурирали сред тях.

– И Общността продължила да съществува, така ли? – вдигна глава Касиопея. – Възползвайки се от провала?

Даниълс кимна.

– Конституцията не забранява разрешителните за каперство. САЩ не подписали декларацията и по този начин не заклеймили каперите. Тяхната дейност тук продължавала да е законна. Въпреки това Америка и Испания постигнали споразумение да се придържат към клаузите на декларацията по време на войната помежду си. Това обаче не се отнасяло до Общността, която продължавала да напада и плячкосва испанските търговски кораби. Разгневен от действията им, президентът Уилям Маккинли притиснал Конгреса да приеме закон, който забранявал пленяването и разграбването на чужди кораби. Това станало през хиляда осемстотин деветдесет и девета година.

– Но това не притеснявало Общността, защото тя притежавала официални документи, които ѝ осигурявали защита срещу действието на този закон – добави Малоун.

– Ето, вече схващаш същността на проблема! – насочи пръст към него Даниълс.

– Някои президенти прибягвали до помощта на Общността, други се борели с нея, но повечето не ѝ обръщали внимание – намеси се Дейвис. – Но никой от тях не проявил желание да информира обществеността, че нейната дейност била легализирана от Джордж Уошингтън и правителството на САЩ, което получавало значителни приходи от нея. Повечето просто я оставяли да върши каквото си иска.