Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

– Чувам, че си се опитал да ме убиеш – подхвърли той.

– Ако беше така, вече щяхте да сте мъртъв – отвърна Малоун.

– Тук си прав – засмя сe по-възрастният мъж.

Дейвис затвори вратата след тях.

– Добре ли сте? – попита той президента.

– Нямам дупки по тялото си. Но здравата си ударих главата, докато ме хвърляха в колата. За късмет се оказа, че е наистина твърда – както много хора са го казвали през годините.

Малоун спря поглед върху бележката от хотела, която лежеше на масата.

Даниълс се надигна от коженото кресло.

– Благодаря ти за онова, което направи – промълви той. – Май такава ми е съдбата, винаги да съм ти задължен. Но нещата наистина ще излязат от контрол, когато заловим организаторите. Особено предвид това, което прочетох в твоята бележка Малоун не хареса тона, с който бяха изречени тези думи. Беше ясно, че те са само прелюдия към нещо друго.

– Имаме проблем, Котън – промълви Даниълс.

– Ние?

– Точно така. Ти и аз.

Уайът излезе от станцията на метрото на Юниън Скуеър. Обичаше този площад, който не беше оживен колкото "Таймс" и "Хералд", нито елегантен колкото "Уошингтън", но в замяна на това притежаваше собствена атмосфера и очарование.

Беше станал свидетел на ареста на Малоун в "Гранд Сентръл" и на извеждането му от терминала. Но той едва ли щеше да остане дълго под ключ. Щяха да го освободят в мига, в който Дани Даниълс разбереше, че в инцидента е участвало едно от любимите му русокоси момчета.

Той пресече Четиринайсета улица и пое на юг по Бродуей, насочвайки се към "Странд" и четириетажната сграда, претъпкана с антикварни, редки и отпечатани преди много години книги. Беше избрал това място за срещата в знак на уважение към противника си, който обичаше книгите. Самият той ги ненавиждаше. През живота си не беше прочел дори един роман. Защо да си губи времето с измислици? От време на време прелистваше по някой справочник, но по принцип предпочиташе интернет. Или просто питаше някого. Не можеше да разбере какво толкова интересно има в думите, изписани на хартия. И защо някои ги трупат с тонове, сякаш са безценно съкровище.

Отдалече зърна жената, с която имаше среща. Тя стоеше пред книжарницата и се ровеше из сергиите с книги за по един долар, заели голяма част от тротоара. Беше известна със своята наблюдателност, сдържаност и потайност. Особнячка, с която се работеше малко трудно – един факт, който никак не се връзваше с външния ѝ вид на знойна красавица с пищни форми, черна коса и искрящи очи, издаващи кубинската кръв в жилите ѝ.

Андреа Карбонел ръководеше Националната разузнавателна агенция вече цяло десетилетие. Създадената по времето на Рейгън институция бе организирала и провела много блестящи разузнавателни операции и си бе спечелила омразата на ЦРУ, АНС и още куп специализирани агенции. Но славата ѝ постепенно бе залязла и днес тя беше просто една от държавните структури с раздут бюджет и неясни функции.

Дани Даниълс винаги беше предпочитал отряда "Магелан", ръководен от Стефани Нел – друга негова русокоса любимка. Дузината агенти на нейно подчинение бяха реализирали най-успешните операции напоследък: разкриването на предателската дейност на първия вицепрезидент на Даниълс, ликвидирането на заплахата, свързана с Централноазиатската република, разбиването на Парижкия клуб и дори мирната смяна на властта в Китай. Всичко това беше постигнато без нито веднъж да потърсят услугите на Уайът. Отрядът "Магелан" работеше самостоятелно, без външна помощ.

С изключение на Малоун, разбира се.

Нел не се колебаеше да възлага задачи на своя ас, когато това беше наложително. Уайът беше наясно, че Малоун взема дейно участие във всички по-значителни операции. И според неговите източници беше вършил това абсолютно безплатно. Какъв идиот, Господи!

Андреа Карбонел се бе свързала с него още преди три седмици.

– Искаш ли тази работа? – попита тя.

– Това, което искаш, може би ще се окаже невъзможно – отвърна Уайът.

– За теб? Абсурд! За Сфинкса няма невъзможни неща.

Беше се сдобил с този прякор благодарение на своята сдържаност. Отдавна беше усвоил изкуството да участва в разговор, без да казва нищо, но въпреки това да изглежда като достатъчно ангажиран събеседник. Тактика, която дразнеше повечето слушатели и ги принуждаваше да разкрият повече, отколкото възнамеряваха.

– Приемаш ли цената ми? – попита той.

– Напълно.