Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

– Тази жена се появи с останалите и направи опит да освободи пленницата ми. В хода на този процес уби двама от моите хора.

– Така няма да постигнем нищо, Куентин – предупреди го Сюркуф.

Дойде ми до гуша от тези страхливци, гневно си помисли Хейл.

– В момента боцманът отива да прибере двете липсващи страници – хладно съобщи той. – Те най-после са открити.

По лицата на капитаните се изписа дълбоко смайване.

– Да, точно така – кимна той. – Докато вие спяхте, аз спасих всички ни.

– Какво си намислил? – попита Болтън, кимайки към прикованата към стола Кейзър.

– Трябва да проведа един разговор – вдигна телефона в ръката си той. – Искам да мотивирам мис Вит, която отказа да ми сътрудничи. Уверявам те, че ако не действаме незабавно, скоро тук ще се появи отряд федерални агенти, най-вероятно с редовна съдебна заповед.

Той изчака да осъзнаят важността на казаното. Нападението тази вечер имаше за цел отвличане на вниманието. Но следващото щеше да бъде различно. Все още не знаеше какво се беше случило във Вирджиния. Но по всяка вероятност властите вече държаха в ръцете си уликите, които щяха да оправдаят действията им.

– Моля те да спреш, Куентин – обади се Когбърн. – Всички разбираме, че си бил нападнат, но

– Къде бяха твоите хора? – прекъсна го Хейл.

Когбърн не отговори.

– А твоите, Едуард? Или твоите, Джон? Докладваха ми, че никой не ни се е притекъл на помощ!

– Нима намекваш, че ние имаме нещо общо? – подозрително го изгледа Сюркуф.

– И аз това се питам – навъсено отвърна Хейл.

– Ти си се побъркал! – възкликна Болтън.

Хейл се обърна към хората си и кратко нареди:

– Ако някой от тях помръдне, застреляйте го!

Пушките се насочиха към гърдите на капитаните. Той се обърна и кимна на доктора. Острите човки на клещите стиснаха безименния пръст на Кайзер. Очите на ужасената жена сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Хейл се обърна към Вит и вдигна джиесема.

– Давам ти последен шанс да се обадиш. Ако откажеш, ще ѝ режа пръстите един по един, докато се съгласиш!

Нова Скотия

Уайът наблюдаваше как Андреа Карбонел напуска скривалището и фигурата ѝ бавно се очертава на светлината на луната. Току-що беше погледнал часовника си. Времето изтичаше. Ръката ѝ с пистолета беше отпусната надолу. Той направи същото и излезе на открито.

– Не биваше да стигаме дотук – въздъхна тя. – Ти просто трябваше да умреш по-рано.

– Защо изобщо ме намеси? – пожела да узнае той.

– Защото си добър. Защото бях убедена, че си твърд за разлика от останалите. Защото никой няма да се развълнува, ако изчезнеш.

Той се усмихна в себе си. Тази жена продължаваше да печели време с надеждата, че хората ѝ всеки момент ще се намесят.

– Винаги ли мислиш само за себе си? – подхвърли той.

– О, господи! И ти ли се размекваш, Джонатан Уайът? Нима някога си мислил за нещо друго освен за себе си?

Оказа се, да. При това много често. Не минаваше ден, без да си спомни за двамата мъртви агенти. Благодарение на тях беше все още жив. Те бяха свършили своята работа, привличайки стрелбата на врага. Операцията завърши с успех именно защото се бяха жертвали. Признаха го дори членовете на вътрешната комисия, която го разследваше.

Но той не беше пожертвал тях , за да спаси себе си . За разлика от жената насреща си. Тя мислеше единствено за собствения си живот. Нищо друго не я вълнуваше. Най-тежкото мина . Ти беше добър агент . Думите на Малоун след решението на комисията, когато го беше стиснал за гърлото. Да, наистина беше добър агент.

– Ти ли изпрати онези хора в института "Гарвър"? – пожела да узнае той.

– Че кой друг? Беше единственият ми шанс да елиминирам всички с един удар – теб, Малоун и онзи, който беше разгадал шифъра. Но ти извади късмет. Малоун също. Няма смисъл да продължаваме този разговор, Джонатан. Ти през цялото време беше наясно, че те използвам. Но искаше парите ми.

Може би, въздъхна Уайът и незабелязано промени стойката си. От защитна в нападателна. Факт, който очевидно убягна от вниманието на Карбонел.

– И пушката с пружина ли беше твоя работа?

Тя кимна.

– Беше отличен начин да отклоня вниманието от себе си. Ако не беше спрял вратата с крак, аз щях да я блъсна и да отскоча встрани. Изчислих, че няма как да бъда засегната.

– Съжалявам, че провалих плановете ти.

– Нищо подобно – сви рамене тя. – Нещата поеха в друга, още по-благоприятна посока. Тук пред нас се разкриват широки възможности. Къде са двете страници?