Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

Касиопея пое джиесема, който Хейл ѝ подаде през решетките.

– Бъди кратка и убедителна – предупреди я той. – Не забравяй, че кимна ли, приятелката ти ще изгуби един пръст.

Тя набра номера, който помнеше наизуст. Едуин Дейвис вдигна на второто позвъняване.

– Какво става там? – попита той.

– Всичко е наред, но все още не съм открила нито Стефани, нито Кейзър. Мястото се оказа много голямо.

– Чухме стрелба Тя беше наясно, че Хейл я свързва с нападателите, които се бяха появили в имението. Нали бяха дошли почти едновременно? В което нямаше нищо вярно, но когато го чуеше, Дейвис положително щеше да схване посланието.

– Нашите хора оплескаха работата – въздъхна тя. – Атакуваха с ураганен огън, но в крайна сметка бяха избити. Тактиката им се провали. Аз съм добре. Изчаквам и наблюдавам, но в имението гъмжи от народ.

– Изчезвай оттам!

– Ще го направя, но ми трябва още малко време. Имай търпение.

– Тая работа не ми харесва!

– Аз съм тук, а не ти. Ще го направим по моя начин.

Дейвис замълча.

– Добре – отвърна най-сетне той. – Нека бъде по твоя начин, но побързай.

Тя прекъсна разговора.

– Отлично! – поздрави я Хейл. – Дори аз ти повярвах. С кого говори?

Касиопея го гледаше и мълчеше. Той вдигна ръка. Предупреждението беше ясно: спусна ли я надолу, тя ще изгуби един пръст.

– Говорих със специален агент на НРА, който отговаря за операцията. Вече знаеш, че те нападнаха наши хора.

Хейл се усмихна.

– А къде е Андреа Карбонел?

– Не знам, тя не ми докладва. Тя издава заповедите, а ние ги изпълняваме.

В помещението се появи мъж с автомат в ръце, който се приближи към Хейл, прошепна му нещо и бързо излезе.

– Малък проблем – отбеляза капитанът и дръпна джиесема от ръцете ѝ. – Бурята утихва, но навън се спуска гъста мъгла. Памлико е известна с постоянните си мъгли. Ще се наложи да изчакаме с тръгването.

– Къде отиваме? – обади се Стефани.

– На плаване в Атлантика, както вече споменах.

Касиопея наблюдаваше доктора. След телефонния разговор, от който Хейл очевидно остана доволен, Шърли почти беше престанала да се съпротивлява.

– Планираш още убийства в открито море, а? – подхвърли единият от капитаните.

– Изобщо не се надявам да ме разбереш, Едуард – въздъхна Хейл. – Ще ти кажа само едно: скоро нашите разрешителни ще бъдат възстановени и отново ще се върнем към нормален живот. Но присъстващите тук дами нямат никакво отношение към това. – Обърна се към Касиопея и Стефани и саркастично подхвърли: – Вие го знаете, нали?

– Арестувахме твоя човек във Вирджиния – напомни му Касиопея.

Надяваше се да го разколебае.

– Утре ще му изпратя нашите адвокати – сви рамене Хейл. – Той знае, че докато си държи езика зад зъбите, няма да му се случи нищо. Няма как да го свържете с нас.

Тя беше наясно с фактите. Едуин Дейвис – също.

– Какъв човек във Вирджиния? – попита друг от капитаните.

– Бъркотия, предизвикана от вашата глупост, която трябва да бъде оправена – отвърна Хейл.

– Горчиво ще съжаляваш за оръжията, насочени в мен! – намръщено го изгледа един от капитаните.

– Наистина ли, Чарлс? И какво мислиш да направиш? – обърна се Хейл и отново насочи вниманието си към Касиопея. – Време е да разбереш, че аз нямам нищо общо с опита за покушение срещу Дани Даниълс. Това беше дело на онези глупаци, които стоят пред теб.

– Убеден ли си, че постъпваш разумно? – попита капитанът, наречен Чарлс.

– Напълно. Двама от хората ми са мъртви.

Хейл се обърна към Шърли.

– Не! – изкрещя Стефани.

Главата му леко кимна. Клещите остро щракнаха.

Уайът пусна Карбонел пред себе си, осветявайки пътя с фенерчето. Водата се покачваше и почти достигаше прасците му. Двамата с Малоун бяха извадили късмет да попаднат тук при максимално ниско ниво. Карбонел се държеше по обичайния начин – самоуверено и пренебрежително, сигурна, че хората ѝ са наблизо и ще ѝ пазят гърба.

– Тук ли са се издавили британските войници? – попита тя.

– Без съмнение.

– Тази вода е студена.

– Няма да е за дълго.

Той се придържаше към пътя, който вече беше изминал в компанията на Малоун. Към символите и мястото, където се събираха трите тунела.

Не след дълго стигнаха до разклонението.

Той освети четирите символа на стената и петия, който се намираше на тавана над главите им.

– Невероятно – прошепна тя. – Това ли е скривалището?

Вода шуртеше от улеите, които се намираха на около метър от пода. Солената пяна бавно се разнасяше, но притокът си оставаше стабилен. На два метра височина зееха други дупки, които чакаха водата да стигне до тях.