Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

Нещо метално изтрака на плочите. Раздвижването от другата страна на гаража беше доказателство, че нарушителите също го бяха отбелязали.

– Не мърдай! – изкрещя Джесика.

После изтрещя изстрел.

Малоун разгледа кулата. Извитото външно стълбище стигаше едва до средата ѝ. Останалата част беше отдавна изгнила. Дървените площадки ги нямаше, също като гредите на покрива. На тяхното място светеха ярки звезди. Изгряващата луна обливаше руините с призрачна светлина.

На стената горе помръдна сянка. Скелетът на кулата стърчеше на десетина метра по-нататък. Покритите с мъх каменни стени бяха силно ерозирали от вятъра и дъжда. Но все пак предлагаха надеждна закрила срещу куршумите. Достатъчно беше да се държи далеч от вратата.

Пътят за отстъпление беше само един – назад, откъдето беше дошъл. Но мъжът отгоре го държеше на мушката си. Отпред стърчеше оголената кула, която със сигурност щеше да му създаде проблеми. Сведе поглед надолу. Едва сега забеляза, че е стъпил на дървено мостче, широко около метър и дълго два. Малоун се наведе и погали дъските с длан. Бяха твърди като камък. Пъхна пръстите си между тях и пръстта отдолу, после рязко дръпна. Дъската, която се отлепи, беше доста тежка. Надяваше се, че онзи горе не използва муниции едър калибър. Пъхна пистолета в джоба на якето си. Вдигна дъската над главата си и я изви под ъгъл спрямо стената на кулата. Надяваше се, че това ще му осигури достатъчна защита срещу рикоширащите куршуми. Стисна зъби, пое си дълбоко въздух и хукна напред, балансирайки с дъската над главата си. Трябваше да преодолее не повече от десетина метра.

Екнаха изстрели. Оловото звучно се забиваше в импровизирания му щит. Стигна до входа и се закова на място. Дъската беше твърде широка, за да мине през вратата.

Куршумите продължаваха да се забиват в нея със смразяваща кръвта последователност. Всеки момент някой от тях щеше да открие слабо място и тогава положението му ставаше критично. Нямаше избор. Разтвори длани и дървото бавно започна да се накланя. Той го отметна с рязко движение и се хвърли към вратата. Дъската изтропа на камъните.

Пистолетът отново се появи в ръката му.

Касиопея се втурна напред, придържайки се близо до стената на гаража. Пред нея изскочи фигурата на мъж, който отстъпваше с гръб към нея. Тя искаше да разбере дали Джесика е добре, но условията изискваха най-напред да неутрализира непосредствената опасност. Изчака малко, после протегна крак и спъна мъжа. Тялото му се строполи на тревата.

Тя насочи пистолета си в гърдите му и прошепна:

– Тихо, не мърдай!

Няма да стане, отговориха очите му.

Касиопея рязко замахна. Ръкохватката на пистолета потъна в слепоочието на мъжа, тялото му застина.

Тя се изправи и продължи напред към ъгъла на гаража. Джесика беше там. С широко разтворени крака, стиснала с две ръце насоченото надолу оръжие. Вторият мъж се гърчеше на тревата с рана в бедрото.

– Нямах друг избор – заяви агентката, докато прибираше пистолета си. – Без да искам, стъпих на някаква лопата и привлякох вниманието им. Предупредих го да спре, но той продължи да настъпва. Може би не вярваше, че ще го гръмна.

– Другият е в същото състояние. Повикай линейка.

Нокс изстреля още няколко куршума, опитвайки се да изтласка Уайът от укритието му край насрещната стена.

– Къде си? – обади се в микрофончето на ревера си той. Въпросът беше отправен към втория му помощник.

– Появи се още един – отговори гласът в слушалката. – Въоръжен е, но аз съм го заковал долу.

Двама души? Беше очаквал само Уайът. Никой не спомена, че той ще има подкрепа.

– Ликвидирай го! – заповяда той.

Малоун пое по каменната стълба вдясно. Очевидно в крепостта имаше други хора, които се стреляха някъде горе. Вече беше нощ и мракът се превърна в негов съюзник. Не беше забравил да вземе фенерчето, което издуваше задния му джоб, но за момента нямаше как да го използва. Стигна горе и внимателно се огледа. Остана на стълбището. Понякога вършеше глупости и се излагаше на риск, но тази вечер нямаше такива намерения.

Бавно се огледа наоколо. Напълно липсваше частта на стълбището, която някога бе стигала до външната стена на форта. Въпреки тъмнината той успя да зърне арките, които крепяха назъбените парапети. Ако действаше предпазливо, може би щеше да се промъкне до тях. Пъхна пистолета в колана си и потегли нагоре. Прибоят яростно атакуваше скалите на петнайсетина метра под него. Соленият въздух тежеше от миризмата на птиците. Някъде отдолу долитаха крясъците им, примесени с плясък на крила. Стъпи на първата арка и внимателно тръгна напред, разперил ръце за равновесие. Пръстите и дланите му леко докосваха влажните и грапави носещи колони. Прехвърли се на втората арка, а после и на третата. Оставаше още една, за да се отдалечи на безопасно разстояние от входа на стълбището и да изненада нападателя си.